Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 131

На входа на хотела Рашид поздрави и прегърна един от портиерите, облечен в червен костюм и шапка с козирка. Отстрани погледнато, двамата разговаряха приятелски и през цялото време Рашид го държеше за лакътя. По едно време кимна към Мариам и двамата я гледаха известно време. Стори й се, че има нещо смътно познато у този портиер.

После мъжът влезе в хотела, а двамата с Рашид останаха да го чакат. От тук Мариам виждаше Политехническия институт, а далеч зад него стария квартал Каирхана и пътя към Мазар. На юг беше отдавна пустеещият хлебозавод със зейнали по бледожълтата фасада дупки от артилерийски обстрел. Още по на юг се мержелееха развалините на двореца Дароламан, където преди много години Рашид я беше завел на пикник. Споменът от онзи ден беше реликва от едно минало, което вече не й се струваше нейното собствено.

Мариам се съсредоточи върху тези ориентири. Боеше се, че може да загуби кураж, ако даде воля на мислите си.

На всеки няколко минути пред хотела спираха джипове и таксита. Портиери се втурваха да посрещат хората в тях — все въоръжени мъже с бради и тюрбани, които слизаха от колите с една и съща самонадеяност и небрежна заплашителност. Мариам долови откъслеци от разговорите им, преди да изчезнат зад вратите на хотела. Чу да се говори на пущу и фарси, но и на урду и арабски.

— Виж истинските ни господари — рече Рашид с дълбок глас. — Пакистански и арабски ислямисти. Талибаните са марионетки. Тези тук са големите играчи, а Афганистан е тяхното игрище.

Рашид бил чул слухове, че талибаните пускали тези хора да правят тайни лагери из цялата страна, в които да обучават бойци за джихад и атентатори самоубийци.

— Защо се бави толкова този човек? — попита Мариам.

Рашид се изплю и подритна пясък върху храчката си. След час бяха вътре и вървяха след портиера. Облъхна ги приятна хладина и стъпките им отекнаха по покритото с плочки фоайе. Двама мъже с пушки седяха на кресла пред малка масичка, пиеха чай и ядяха от една чиния сиропирано джелаби, поръсено с пудра захар. Мариам си помисли за Азиза, която обичаше джелаби, и с мъка откъсна очи от масичката.

Портиерът ги изведе на един балкон, извади от джоба си мобилен телефон и листче с изписан номер.

— Телефонът е на шефа. Отпусна ми пет минути — каза той. — Не повече.

— Ташакор — благодари Рашид и пое телефона. — Няма да го забравя.

Портиерът кимна и се отдалечи. Рашид набра номера и даде телефона на Мариам.

Докато слушаше бръмчащия сигнал, мислите й се върнаха към последния път, когато видя Джалил — преди тринайсет години през пролетта на 1987 година. Той стоеше на улицата пред къщата им до синия мерцедес с хератски номер и се подпираше на бастун. Стоя там с часове, чакаше я, викаше от време на време името й, както тя някога го беше викала пред неговия дом. По едно време тя разтвори пердетата и го зърна. Съвсем за кратко, но достатъчно дълго, за да види, че косата му е бяла и че е започнал да се прегърбва. Носеше очила и, както винаги, червена вратовръзка и неизменната бяла кърпичка, сгъната на триъгълник и пъхната в джобчето на сакото му. Порази я това, че беше по-слаб, много по-слаб, отколкото го помнеше, и сакото на тъмнокафявия костюм висеше на раменете му, а панталоните му се бяха смъкнали и образуваха гънки на глезените му.