Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 130

Уволниха го от ресторанта за кебап близо до площад „Хаджи Яхуб“, защото се сбил с клиент. Клиентът се оплакал, че Рашид тръснал грубо хляба на масата му. Разменили си остри думи. Рашид го нарекъл узбекска маймуна. Единият размахал пистолет, другият грабнал шиш.

Според версията на Рашид шишът си бил в ръката му, но Мариам се съмняваше.

Уволниха го и от ресторанта в Таймани, защото посетителите се оплакали, че ги карал да чакат прекалено дълго, а Рашид каза, че готвачът бил бавен и мързелив.

— Сигурно си дремел отзад зад ресторанта — каза Лайла.

— Не го предизвиквай, Лайла джо — обади се Мариам.

— Предупреждавам те, жено — извика той.

— Или си дремел, или си пушел.

— Не, заклевам се.

— Ти си непоправим.

Тогава той се нахвърли върху Лайла и взе да я налага с юмруци по гърдите, по главата, по корема, скубеше я, блъскаше я в стената. Азиза пищеше и си късаше ризката, Залмай също пищеше и се опитваше да ги разтърве. Рашид бутна децата настрани, събори Лайла на пода и започна да я рита. Мариам се хвърли върху Лайла. Рашид продължи да рита и вече риташе Мариам. От устата му хвърчеше слюнка, очите му святкаха кръвожадно. Продължи да рита, докато се измори.

— Кълна се, че ще ме предизвикаш да те убия, Лайла — викна той запъхтян и напусна къщата с гръм и трясък.

Когато парите свършиха, в къщата им се настани гладът. Мариам беше потресена от бързината, с която засищането на гърлата се превърна в смисъла на живота им.

Вареният бял ориз без месо и дори без сос беше вече рядко угощение. Пропускаха хранения с нарастваща и тревожна честота. Понякога Рашид донасяше консерва сардини и трошлив сух хляб с вкус на трици, друг път открадваше торба ябълки с риск да му отсекат ръката. В бакалниците мушваше тайничко в джоба си пакет равиоли, който вкъщи разделяха на пет, като Залмай получаваше лъвския пай. Ядяха сурова ряпа със сол. Вечеряха с увехнали марули и почернели банани.

Гладната смърт ненадейно се превърна в реална възможност. Някои избраха да не я дочакат. Мариам чу за вдовица от квартала, която натрошила сух хляб, поръсила го с отрова за мишки и нахранила с него и седемте си деца. Най-големия къшей оставила за себе си.

Ребрата на Азиза започнаха да се броят, а закръглените някога бузки хлътнаха. Крачетата й изтъняха, а лицето й доби цвета на слаб чай. Когато я вземаше на ръце, Мариам усещаше щръкналата бедрена кост под опънатата кожа. Залмай лежеше на пода с безизразни примижали очи или се просваше като дрипа на скута на баща си. Ако успееше да събере сили, плачеше, докато се унесе, но спеше неспокойно и на пресекулки. Когато Мариам ставаше, пред очите й се появяваха бели точици. Постоянно беше замаяна и ушите й бучаха. Спомни си какво казваше за глада молла Файзула по време на Рамаданът: „И ухапаният от змия заспива, но не и гладният.“

— Децата ми ще умрат — каза Лайла. — Ще умрат пред очите ми.

— Няма — заяви Мариам. — Няма да го допусна. Всичко ще бъде наред, Лайла джо. Знам какво ще направя.

Един ужасно горещ ден Мариам си сложи бурката и двамата с Рашид тръгнаха към хотел „Интерконтинентал“. Билетът за автобус беше вече непостижим лукс и когато стигнаха до върха на хълма, Мариам беше грохнала. Докато се катереха нагоре, на няколко пъти й се зави свят и трябваше да спре за малко.