Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 133

— Казва, че е умрял преди години. Още през осемдесет и седма.

Краката й се подкосиха. Беше й минавало през ума, разбира се. Ако беше жив, Джалил щеше да е над седемдесет и шест-седем, но…

1987 година.

Тогава е умирал. Изминал е целият този дълъг път, за да се прости с мен.

Тя застана до парапета. От балкона се виждаше прочутият някога басейн на хотела, сега празен и занемарен, надупчен от куршуми, с разбити плочки. Виждаше се и бомбардираният тенис корт. Разкъсаната по средата мрежа висеше като стара змийска кожа.

— Трябва вече да затварям — каза гласът от другата страна.

— Съжалявам за безпокойството — отвърна Мариам, плачейки безмълвно. Видя как Джалил й маха, докато скача от камък на камък през потока, а джобовете му са пълни с подаръци. Винаги го чакаше със затаен дъх и молеше Бог да й отпусне повече време с него.

— Благодаря — каза тя, но мъжът отсреща беше вече затворил.

Рашид я гледаше очаквателно. Тя поклати глава.

— Удари на камък — каза той и грабна телефона от ръката й. — Каквато дъщерята, такъв и бащата.

Във фоайето Рашид закрачи бързо към масичката до празните вече фотьойли и мушна в джоба си последното парче джелаби. Отнесе го вкъщи и го даде на Залмай.

42

Азиза сложи в книжна торба блузката си на цветя и единствените си чорапки, две вълнени ръкавици от различни чифтове, старо жълтеникаво одеялце на звезди и комети, спукана пластмасова чаша и зарчетата си.

Беше студена сутрин през април 2001 година, малко преди двайсет и третия рожден ден на Лайла. Небето беше прозрачно сиво и от поривите на студения влажен вятър вратата с мрежата не преставаше да трака.

Бяха изминали няколко дни, откакто Лайла чу, че Ахмад шах Масуд е бил във Франция за разговори с Европейския парламент. Сега Масуд се подвизаваше в родния си Север и командваше Северния съюз, единствената опозиционна сила, която воюваше с талибаните. В Европа Масуд беше предупредил за лагерите, обучаващи терористи, и се беше обърнал с молба към САЩ за помощ срещу талибаните.

— Ако президентът Буш не ни окаже помощ — беше казал той, — тези терористи много скоро ще навредят на САЩ и Европа.

Месец преди това Лайла беше научила, че талибаните поставили тротил в нишите с гигантските статуи на Буда и ги взривили, защото подбуждали към идолопоклонничество и грях. Имаше протести от цял свят, от САЩ до Китай. Правителства, историци, археолози от всички краища на земното кълбо бяха писали писма, умолявайки талибаните да не унищожават двете най-големи исторически реликви на Афганистан. Това обаче не беше ги спряло — бяха детонирали експлозивите около статуите, оцелели две хиляди години, и при всеки взрив бяха скандирали Аллах-у-акбар и бяха викали „ура“ всеки път, когато ръка или крак рухваха на парчета сред гъста пушилка. Лайла си спомни как през 1987 година с баби и Тарик стояха над по-големия Буца, вятърът духаше в огрените им от слънцето лица, а те гледаха как един ястреб се рее над долината. Но когато чу за гибелта на статуите, остана равнодушна. Какво я беше грижа за тях, след като собственият й живот беше руина?