Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 134

Седеше безмълвно на пода в един ъгъл на дневната с каменно лице и увиснали над лицето къдри, докато Рашид не й каза, че е време да тръгват. Колкото и да вдишваше и издишваше, все имаше чувството, че не може да напълни дробовете си с достатъчно въздух.

На път за Картех-сех Залмай беше в ръцете на баща си, а Азиза се държеше за Мариам и крачеше бързо до нея. Вятърът развяваше завързания под брадичката й мръсен шал и къдреше полите на роклята й. Азиза ставаше все по-мрачна, сякаш с всяка крачка все повече усещаше, че я мамят. Лайла не беше намерила сили да й каже истината. Беше й казала, че отива в едно специално училище, където децата ядат и спят и не се връщат вкъщи след часовете. Сега Азиза не спираше да й задава едни и същи въпроси, които беше задавала дни наред. Дали учениците спят отделно или всички заедно в една огромна стая? Ще си намери ли приятели? Дали майка й е сигурна, че учителите ще са добри с нея?

И най-важният въпрос: Колко дълго ще трябва да остане там?

Спряха на две преки от ниската сграда с вид на казарма.

— Със Залмай ще чакаме тук — каза Рашид. — О, преди да съм забравил…

Той извади една дъвка от джоба си, прощален подарък, и я подаде на Азиза с хладно великодушие. Тя взе дъвката и благодари тихо. Лайла се възхити от благородството й, от невероятната й способност да прощава и очите й се просълзиха. Сърцето й се сви и й прималя от мъка при мисълта, че този следобед Азиза няма да спи до нея, че няма да усеща крехката й ръка върху гърдите си, извивката на главата й до ребрата си, топлия й дъх във врата си, петичките, забити в корема й.

Поведоха сестра му и Залмай се разплака и завика:

— Зиза! Зиза!

Започна да се мята, да рита в ръцете на баща си и да вика сестра си, докато една маймунка върху латерна на отсрещния тротоар не отвлече вниманието му.

Последните две пресечки извървяха сами — Мариам, Лайла и Азиза. Наближиха сградата и Лайла видя олющената й фасада, провисналия покрив, забитите на мястото на липсващите прозорци дъски, върха на люлка, надничаща над рушащия се зид.

Спряха пред вратата и Лайла повтори на Азиза онова, което й беше казала по-рано.

— А ако те попитат за баща ти, какво ще кажеш?

— Че муджахидините са го убили — отвърна предпазливо детето.

— Чудесно. Азиза, разбираш ли защо?

— Защото това е специално училище — каза момиченцето. Бяха вече тук, сградата беше съвсем истинска и Азиза изглеждаше разтревожена. Долната й устна трепереше, а в очите й напираха сълзи и Лайла видя какво усилие полага да е смела. — Ако им кажем истината — прошепна задъхано тя, — няма да ме вземат. Училището е специално. Искам вкъщи.

— Ще идвам постоянно при теб — успя да каже Лайла. — Обещавам.

— Аз също — рече Мариам. — Ще идваме да те видим, Азиза джо, и ще си играем заедно, както винаги. Ще си само за малко, докато баща ти си намери работа.

— Тук имат храна — рече неуверено Лайла. Радваше се, че е с бурка, радваше се, че Азиза не може да види колко е сломена. — Няма да гладуваш. Имат ориз, хляб и вода и може би дори плодове.

— Но ти няма да си тук. Хала Мариам няма да е с мен.