Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 113

— Точно тази улица, да.

— Само че хотелът е на Хибер Роуд.

Лайла чу Азиза да плаче в коридора.

— Дъщеря ми е уплашена. Мога ли да я взема, братко?

— Предпочитам „офицер“. А и скоро ще сте с нея. Имате ли телефонния номер на този чичо?

— Имам го. Имах го. Аз… — Дори скрита зад бурка, Лайла усещаше пронизителния му поглед. — Толкова съм объркана, май съм го забравила.

Той изсумтя. Попита я за името на чичото, за името на жена му. Колко деца имат. Как се казват. Къде работи чичото. Колко годишен е. Въпросите му я объркаха напълно.

Полицаят остави молива, преплете пръсти и се наклони, както правят родителите, когато искат да кажат нещо на едва проходило дете.

— Нали си давате сметка, хамшира, че е престъпление жена да бяга от къщи? Много такива сме видели. Тръгнали сами жени, които твърдят, че мъжете им са умрели. Понякога казват истината, но повечето пъти лъжат. Можете да влезете в затвора за бягство от къщи. Давате си сметка, надявам се. Нали?

— Пуснете ни, офицер… — Тя прочете името му на табелката на ревера. — Офицер Рахман. Проявете състрадание. Какво ви струва да пуснете някакви си две жени? Каква вреда може да причини това някому? Ние не сме престъпнички.

— Не мога.

— Моля ви, моля ви.

— Става дума за закона, хамшира — каза тържествено и важно Рахман. — Моя отговорност е, разбирате ли, да поддържам реда.

Въпреки обърканото положение, в което се намираше, Лайла почти се разсмя. Порази я това, че се позова на реда на фона на онова, което фракциите на муджахидините вършеха — убийствата, изтезанията, плячкосването, изнасилванията, екзекуциите, взривовете, десетките хиляди ракети, които бяха изстреляли едни срещу други, без да ги е грижа, че могат да пострадат невинни хора. Редът. Но си прехапа езика.

— Ако ни върнете вкъщи — изрече бавно тя, — не ми се мисли какво ще направи той с нас.

Видя какво усилие му струваше да не отвърне поглед.

— Какво прави един мъж в дома си, си е негова работа.

— Ами законът, офицер Рахман? — Очите й се наляха със сълзи на ярост. — Ще бъдете ли там, за да поддържате реда?

— Съгласно политиката ние не се месим в личните семейни работи, хамшира.

— Разбира се, че не се месите. Щом това е в полза на мъжа. И не е ли това „лична семейна работа“, както казахте? Не е ли?

Той се отдръпна от бюрото, стана и си изпъна сакото.

— Смятам, че този разговор е приключен. Трябва да кажа, хамшира, че много си утежнихте положението. Наистина много. А сега изчакайте вън. Ще разменя няколко думи с вашата… която и да е тя.

Лайла запротестира, после закрещя и той трябваше да извика на помощ още двама души, за да я извлекат от кабинета му.

Разпитът на Мариам трая само няколко минути. Когато излезе, тя изглеждаше потресена.

— Задаваше ми толкова много въпроси — каза. — Съжалявам, Лайла джо. Не съм умна като теб. Задаваше ми толкова много въпроси! Не знаех отговорите. Съжалявам.

— Не си виновна ти, Мариам — рече уморено Лайла. — А аз. Аз съм виновна. За всичко.

Минаваше шест, когато полицейската кола спря пред къщата. Накараха Лайла и Мариам да изчакат на задната седалка и оставиха един въоръжен муджахидин на предната да ги пази. Шофьорът слезе от колата, почука на вратата и поговори с Рашид. Пак той им направи знак да дойдат.