Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 111

Разказа му историята, която бяха съчинили с Мариам. Каза му, че е вдовица. Че тя, майка й и дъщеря й са останали без близки в Кабул и отиват при чичо й в Пешавар.

— Искате да дойдете със семейството ми — рече младият мъж.

— Знам, че това ще те затрудни. Но изглеждаш свестен човек и аз…

— Не се притеснявай, хамшира. Разбирам. Няма проблем. Нека ида да ви купя билети.

— Благодаря ти, братко. Това е добро дело. Бог няма да го забрави.

Тя измъкна плика изпод бурката си и му го подаде. В него имаше около хиляда и сто афгана — половината от събраното през последната година и парите от пръстена. Той мушна плика в джоба на панталона си и каза:

— Чакай тук.

Тя го проследи с поглед, докато влезе в гарата. Върна се след половин час.

— По-добре е да държа билетите у мен — каза той. — Автобусът тръгва след един час, в единайсет. Ще се качим всички заедно. Казвам се Вакил. Ако питат, а не би трябвало, ще им кажа, че си ми братовчедка.

Лайла му каза имената им и той я увери, че ще ги запомни.

— Стойте наблизо.

Седнаха на пейка до Вакил и семейството му. Беше слънчева топла утрин, на небето имаше само няколко тънки облачета, увиснали в далечината над хълмовете. Мариам даде на Азиза няколко бисквити, които не бе забравила да вземе в бързината преди тръгване. Подаде една и на Лайла.

— Ще повърна — засмя се Лайла. — Много съм напрегната.

— И аз.

— Благодаря ти, Мариам.

— За какво?

— За това, че тръгна с нас. Едва ли мога да се справя сама.

— Не е и нужно.

— Ще се справим, нали, Мариам, там, където отиваме?

Мариам протегна ръка през пейката и я сложи върху кръстосаните й длани.

— Коранът казва, че Аллах е на изток и на запад, затова накъдето и да се обърнеш, там е Той.

— Бу-бу! — извика Азиза и посочи един автобус. — Ма-ям, бу-бу!

— Виждам го, Азиза джо — отвърна Мариам. — Точно така, бу Скоро всички ще се качим на бу. О, колко интересни неща ще видиш.

Лайла се усмихна. Гледаше как един дърводелец реже дъска в работилницата си отвъд улицата и наоколо хвърчат стърготини. Гледаше профучаващите коли, чиито прозорци бяха покрити със сажди и кал. Гледаше автобусите, по които бяха изрисувани пауни, лъвове и лъскави мечове.

Почувства се замаяна и смела под лъчите на утринното слънце. Отново усети трепетно вълнение и когато край нея мина едно бездомно накуцващо куче с жълти очи, Лайла се наведе и го погали по гърба.

Няколко минути преди единайсет един мъж с мегафон прикани всички пътници за Пешавар да се качват. Вратите на автобуса се отвориха със силно свистене и към него се втурна тълпа. Хората се блъскаха, всеки се мъчеше да си проправи път напред.

Вакил махна на Лайла и вдигна сина си на ръце.

— Тръгваме — каза Лайла.

Вакил вървеше отпред. Когато наближиха автобуса, Лайла видя как по прозорците се появиха лица, носове и длани се залепиха на стъклата. Хората наоколо се сбогуваха шумно.

Млад милиционер проверяваше билетите на вратата на автобуса.

— Бу-бу! — извика Азиза.

Вакил подаде билетите на милиционера, който ги скъса на две и му ги върна. Вакил качи първо жена си. Лайла улови как се споглеждат с милиционера. Стъпил на първото стъпало, Вакил се наведе и му каза нещо на ухо. Милиционерът кимна.