Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 112

Сърцето й се преобърна.

— Вие двете, с детето, дръпнете се настрани — извика милиционерът.

Лайла се престори, че не е чула, и понечи да се качи на стъпалото, но милиционерът я сграбчи за рамото и я изблъска от опашката.

— Ти също — извика той на Мариам. — По-бързо! Задържаш хората.

— Какъв е проблемът, братко? — изрече с вцепенени устни Лайла. — Ние си имаме билети. Не ти ли ги даде братовчед ми?

Той вдигна пръст до устата си, за да я накара да млъкне. После пошушна нещо на друг милиционер. Вторият, закръглен младеж с белег по дължината на дясната буза, кимна и каза на Лайла:

— Тръгвайте след мен.

— Трябва да се качим на този автобус — извика тя, съзнавайки, че гласът й трепери. — Имаме билети. Защо правите това?

— Няма да се качите на този автобус. И трябва да се примирите. Ще дойдете с мен. Освен ако не искате детето ви да види как ви влачим.

Докато ги водеха към един камион, Лайла погледна през рамо и зърна момченцето на Вакил в дъното на автобуса. То също я видя и й помаха радостно.

В полицейското управление недалеч от Торабаз хан ги накараха да седнат отделно една от друга от двете страни на дълъг претъпкан коридор с бюро по средата, на което един мъж палеше цигара от цигара и от време на време тракаше на пишеща машина. Така минаха часове. Азиза пристъпваше с несигурни крачки от Лайла към Мариам, после пак се връщаше обратно. Поигра си с един кламер, който мъжът на бюрото й даде. Изяде бисквитите. Накрая заспа в скута на Мариам.

Около три часа вкараха Лайла в стаята за разпити, а Мариам накараха да чака с Азиза в коридора.

Мъжът зад бюрото беше трийсет и няколко годишен и носеше цивилни дрехи — черен костюм, вратовръзка, черни мокасини. Имаше добре поддържана брада, къса коса и сключени вежди. Той се втренчи в Лайла и за почуква с молив откъм края с гумичката.

— Знаем — започна той и се прокашля, като прикри възпитано уста с юмрук, — че днес вече сте изрекли една лъжа, хамшира. Младият мъж на автогарата не ви е бил братовчед. Сам го е казал. Въпросът е дали ще изречете още лъжи. Лично аз ви съветвам да не го правите.

— Щяхме да идем да живеем при чичо ми — каза Лайла. — Това е истината.

Полицаят кимна.

— Жената в коридора майка ви ли е?

— Да.

— Има хератски акцент. А вие не.

— Отрасла е в Херат. Аз съм родена тук, в Кабул.

— Разбира се. И сте останали вдовица? Така сте казали. Моите съболезнования. А този ваш чичо къде живее?

— В Пешавар.

— Да, така сте казали. — Той наплюнчи върха на молива си и го вдигна над един празен лист. — Къде обаче в Пешавар? В кой квартал, моля? Име на улицата, номер на къщата.

Лайла се опита да овладее надигащата се в гърдите й паника. Каза му името на единствената улица, която знаеше в Пешавар — беше чула да я споменават веднъж на празненството на мами, когато муджахидините за пръв път стъпиха в Кабул — Джамруд Роуд.

— О, да. Същата, на която е хотел „Пърл Континентал“. Той трябва да го е споменал.

Лайла се вкопчи в тази възможност и потвърди, че наистина е така.