Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 115

Рашид започна да заковава дъските напряко на прозореца.

Тъмнината беше плътна, непрогледна и постоянна, без нюанси и прозирни слоеве. Рашид беше запълнил с нещо пролуките между дъските, беше поставил голям и непоклатим предмет пред вратата, така че под нея не проникваше никаква светлина. Беше напъхал нещо в ключалката.

Лайла откри, че не може да определи с очи потока на времето, затова го правеше със здравото си ухо. Азанът и кукуригащите петли показваха, че е сутрин. Тракането на чинии долу в кухнята и радиото означаваха вечер.

Първия ден двете се търсеха опипом в мрака. Лайла не можеше да види Азиза, когато тя плачеше, когато лазеше.

— Пие — скимтеше детето. — Пиеее.

— Скоро, скоро. — Лайла се навеждаше да я целуне уж по челото, а попадаше на темето й. — Скоро ще пиеш млекце. Само потърпи. Бъди добро момиченце и мама ще ти намери малко млекце.

Лайла й изпя няколко песни.

Азанът отекна за втори път, а Рашид все още не им беше дал никаква храна и което беше по-лошо, никаква вода. Този ден ги налегна задушаваща жега. Стаята се превърна в тенджера под налягане. Лайла си помисли за кладенеца вън, за студената прясна вода и облиза устни със сух език. Детето не спираше да плаче и тя забеляза с тревога, че когато бършеше бузите му, ръцете й оставаха сухи. Свали всички дрехи от Азиза, опита се да намери нещо, с което да й вее, започна да духа върху нея, докато не усети, че й се завива свят. Скоро Азиза престана да лази. Заспиваше и се будеше на пресекулки.

На няколко пъти този ден Лайла тропаше с юмруци по вратата, събираше цялата си енергия да вика за помощ с надеждата да я чуе някой съсед. Но никой не дойде, а виковете й само плашеха Азиза и тя започваше да плаче немощно и задавено. Лайла се свлече на пода. Мислеше с чувство за вина за Мариам, пребита, окървавена, затворена в бараката.

По едно време заспа в изгарящата тялото й горещина. И сънува, че двете с Азиза попадат неочаквано на Тарик. Той е на отсрещната страна на оживена улица, под навеса на шивашки дюкян, и приклекнал, опитва смокини от една кошница. Онзи там е татко ти, казва Лайла. Виждаш ли мъжа отсреща? Той е твоят истински баща. Тя извиква името му, но уличният шум поглъща вика й и Тарик не я чува.

Събуди се от свистенето на ракети над главата й. Небето, което не можеше да види, се раздираше от взривове и картечен огън. Лайла затвори очи. Събуди се от тежките стъпки на Рашид в коридора. Довлече се до вратата и пак задумка с длани по нея.

— Само една чаша, Рашид. Не за мен. Направи го за нея. Иначе ще умре.

Той отмина.

Тя започна да го моли. Молеше го да й прости, сипеше обещания, кълнеше го.

Вратата на стаята му се затвори. Чу се радиото.

Мюезинът призова за третата молитва. Жегата стана убийствена. Азиза престана да плаче, престана да помръдва отпуснатото си телце.

Лайла прилепваше ухо на устата й и всеки път изпадаше в ужас, че няма да долови плиткото свистящо дишане. Завиваше й се свят дори от незначителното усилие да се надвеси над нея. Заспа и сънува сънища, които после не си спомняше. Събуди се, провери как е Азиза, напипа напуканите й устни, слабия пулс на врата й. После пак легна. Вече беше сигурна, че ще умрат тук, но най-много я ужасяваше мисълта, че ще надживее Азиза, която беше толкова крехка. Колко още можеше да издържи? Щеше да умре в тая жега, а Лайла трябваше да лежи до вкочаняващото се телце и да чака собствената си смърт. Отново заспа. Събуди се. Заспа. Границата между съня и будуването изчезна.