Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 110

Лайла усещаше, че я наблюдават. Не поглеждаше никого в лицето, но имаше чувството, че всеки тук знае и не одобрява онова, което тя и Мариам вършеха.

— Виждаш ли някого? — попита тя.

Мариам премести Азиза в другата си ръка.

— Гледам.

Лайла знаеше, че това щеше да е първата опасна част — да намерят подходящ мъж, който да каже, че двете са му роднини. Свободите и възможностите, на които се бяха радвали жените между 1978 и 1992 година, бяха вече минало. Лайла все още си спомняше какво казваше баби за онези години на социалистическо управление: „Сега е добро време да си жена в Афганистан, Лайла.“ Откакто муджахидините дойдоха на власт през април 1992 година, името на страната беше сменено на Ислямска държава Афганистан. Върховният съд на Рабани бе вече пълен с поддръжници на твърдата политика, които отмениха указите от комунистическо време, даващи права на жените, и издадоха постановления, базирани на строгите ислямски закони, които задължаваха жените да се забулват, забраняваха им да пътуват, без да ги придружава мъж роднина, убиваха прелюбодейките с камъни. Макар че тези закони рядко се прилагаха. „Щяха да ги прилагат по-строго — беше казала тя на Мариам, — стига да не бяха толкова заети да се избиват помежду си. И нас също.“

Втората опасна част от това пътуване щеше да започне, когато пристигнеха в Пакистан. Вече обременен с близо два милиона афганистански бежанци, през януари Пакистан беше затворил границите си за афганистанци. Лайла беше чула, че само хора с визи могат да влязат в страната. Но границата беше пропусклива — открай време бе така — и Лайла знаеше, че хиляди афганистанци проникват в Пакистан или като дават подкупи, или като изтъкват хуманитарни причини, а и винаги имаше канали за нелегално влизане. „Ще търсим начин, когато пристигнем там“, беше казала на Мариам.

— Какво мислиш за онзи? — попита Мариам и повдигна брадичка към един мъж.

— Не изглежда надежден.

— А онзи?

— Много е стар. И пътува с още двама мъже.

Накрая Лайла го откри. Седеше на една пейка в парка със забулена жена и държеше на коленете си момченце с шапка, приблизително на възрастта на Азиза. Беше висок и строен, с брада и разкопчана яка на ризата. На скромното му сиво палто липсваха няколко копчета.

— Чакай тук — каза Лайла, поотдалечи се и отново чу как Мариам зашепна молитва.

Когато приближи до младия мъж, той вдигна поглед и заслони с ръка очите си.

— Извинявай, братко, но за Пешавар ли пътувате?

— Да — отвърна той, примижавайки.

— Питам се дали можеш да ни помогнеш. Ще ни направиш ли една услуга?

— Каква, хамшира!

Тя се окуражи, като видя добродушния му израз.