Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 109

36

Когато тази пролетна сутрин на 1994 година зората постепенно стопи мрака, Лайла беше убедена, че Рашид знае. Очакваше всеки момент да я извлече от леглото и да я попита наистина ли го е взела за такъв кръгъл глупак, който няма да се усети. Но азанът заглъхна, а пролетните лъчи огряха покривите, петлите закукуригаха, а не се случи нищо необикновено.

Сега го чуваше в банята как потропва с бръснача по ръба на легенчето. После и долу, докато ходеше насам-натам, чакайки да се запари чаят. Издрънчаха ключовете. Сега пресичаше двора и отиваше към колелото си.

Лайла надникна през пролуката между пердетата на дневната. Проследи с поглед отдалечаването на колелото му, чието кормило проблясваше на слънцето.

— Лайла?

Мариам стоеше на вратата. Лайла можеше да се закълне, че и тя не е спала тази нощ. Запита се дали като нея е била обземана от пристъпи на радостна възбуда, последвани от задушаващ страх.

— Тръгваме след половин час — рече Лайла.

На задната седалка на таксито не пророниха дума. Азиза седеше в скута на Мариам и стиснала куклата си, гледаше с ококорени от недоумение очички бързо преминаващия покрай колата град.

— Она! — извика тя и посочи група момиченца, които скачаха на въже. — Маям! Она!

Накъдето и да погледнеше, Лайла виждаше Рашид. Зърна го да излиза от бръснарници с прашасали витрини, от малки бараки, в които продаваха яребици, от порутени магазини с натрупани от пода до тавана стари автомобилни гуми.

Беше се снишила на седалката.

До нея Мариам шепнеше молитва. На Лайла й се щеше да вижда лицето й, но Мариам беше с бурка — и двете бяха облечени така — и всичко, което можеше да види, беше блясъкът на очите й през мрежата.

За пръв път от седмици излизаше навън, като се изключи, че предишния ден беше отскочила до заложната къща, където остави брачната си халка и излезе с трепетното усещане, че това е краят и няма връщане назад.

Наоколо се виждаха пораженията от неотдавнашните боеве, чийто тътен беше чувала. Къщи, превърнати в купчини от тухли и камъни, ями, изтърбушени сгради, от които стърчаха рухнали греди, преобърнати, а често и паднали една върху друга смачкани овъглени коли, зеещи в стените дупки с всевъзможен калибър и навред изпотрошени стъкла. Видя погребална процесия, отправила се към джамия — на опашката кретаха старици в черно и си скубеха косите. Минаха покрай задръстено от надгробни камъни гробище, където на вятъра плющяха раздрани флагове на шахиди.

Лайла се пресегна над куфара и обгърна с пръсти меката ръчичка на дъщеря си.

На автогарата Порта Лахор близо до Пол Махмуд хан в Източен Кабул имаше редица автобуси с отворени врати. Мъже с тюрбани мъкнеха припряно тежки вързопи, товареха ги на покривите на автобусите и ги закрепяха с въжета. Вътре в сградата имаше дълга опашка от мъже, чакащи за билети. Струпали багажа в краката си, жени с бурки стояха на групи и бъбреха. Майки с бебета на ръце, хора, мъмрещи тичащите деца. И вътре, и вън патрулираха муджахидини, които раздаваха заповеди. Бяха с ботуши, паколи и пепеляво зелени униформи. Всички носеха автомати.