Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 108

Азиза се отдръпна. Върна се пълзешком при Мариам, обидена и объркана. В скута й тя засмука палче и се втренчи мрачно и умислено в Рашид. От време на време вдигаше очи към Мариам, на която й се стори, че търси от нея утеха.

Но по въпроса за бащите тя не можеше да й предложи никаква утеха.

Мариам изпита облекчение, когато боевете отново стихнаха, най-вече, защото не трябваше повече да седи затворена с Рашид и неговата сприхавост, която тормозеше цялата къща. А и той я плашеше, като размахваше онзи зареден пистолет около Азиза.

Един ден през зимата Лайла поиска тя да й сплете косата.

Мариам седеше неподвижно и наблюдаваше в огледалото как тънките пръсти на Лайла затягат плитките й, как лицето й се напряга от съсредоточаването. Азиза спеше на пода, свита на кълбо. Под ръката й се подаваше куклата, направена от Мариам. Беше я напълнила с бобови зърна, ушила й беше рокля от боядисан с чай плат и й беше измайсторила огърлица от нанизани на конец голи макари.

По едно време Азиза пръцна. Лайла започна да се смее и Мариам също прихна. Смяха се на отраженията си в огледалото, докато очите им се насълзиха и моментът беше толкова естествен и непринуден, че изведнъж Мариам започна да й разказва за Джалил, за нана, за джина. Лайла стоеше, отпуснала ръка на рамото й и не сваляше очи от лицето й в огледалото. Думите бликаха от устата на Мариам като кръв от артерия. Разказа за Биби джо, за молла Файзула, за унизителната поява в дома на Джалил, за самоубийството на нана. Разказа й за жените на Джалил и за претупаната никка с Рашид, за пътуването до Кабул, за своите бременности, за безбройните периоди на надежда, за побоите на Рашид.

После Лайла седна на пода до стола на Мариам и махна разсеяно едно влакънце от косата на Азиза. Настана тишина. А сетне тя рече:

— Аз също имам да ти кажа нещо.

През онази нощ Мариам не мигна. Седеше в леглото си и наблюдаваше как снегът се сипе безшумно.

Сезоните се сменяха; в Кабул президентите идваха на власт, а после ги убиваха; една империя претърпя поражение тук; стари войни свършваха и избухваха нови. Но Мариам почти не ги беше забелязала, нито пък я интересуваха. Прекарала беше тези години в отдалечено кътче на съзнанието си — сухо, безплодно поле, отвъд желания и вопли, отвъд мечти и разочарования. Там бъдещето нямаше значение. А от миналото бе извадила само една поука: любовта е пагубна грешка, а нейната съучастница, надеждата — коварна илюзия. И ако някога тези отровни цветя започнеха да никнат, Мариам веднага ги изкореняваше. Изкореняваше ги и ги закопаваше, преди да са се хванали.

Но някак си през тези последни месеци Лайла и Азиза — както се оказа, харами като нея, се превърнаха в част от нея и без тях животът, който беше търпяла толкова дълго, вече й изглеждаше непоносим.

— Заминаваме тази пролет, аз и Азиза. Ела с нас, Мариам.

Годините не бяха благосклонни към Мариам. Но може би, мислеше си тя, все още я чакаха по-добри занапред. Нов живот, в който щеше да открие блаженства, каквито според нана едно харами като нея никога нямаше да изпита. В живота й неочаквано бяха поникнали две нови цветя и докато гледаше падащия сняг, тя си представяше как молла Файзула прехвърля зърната на своята броеница и приведен й шепне със своя благ треперещ глас: „Но Бог е този, който ги е посадил, Мариам. И Той е пожелал ти да се грижиш за тях. Такава е Неговата воля, момичето ми.“