Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 106

Лайла стана.

— Знам, че навън е много студено, но какво ще кажеш ние, грешниците, да изпием по чаша чай на двора?

Мариам се изненада.

— Не мога. Трябва да нарежа зеленчуците.

— Ще ти помогна сутринта.

— И трябва да почистя тук.

— Ще го свършим двете. Ако не греша, останала е малко халва. Много върви с чай.

Мариам остави парцала на шкафа. Лайла усети притеснение в начина, по който си подръпна ръкавите, оправи си хиджаба, напъха отдолу кичур коса.

— Китайците казват, че е по-добре да те лишат от храна за три дни, отколкото от чай за един.

Мариам се усмихна леко.

— Хубава поговорка.

— Така е.

— Но не мога да остана дълго.

— Една чашка.

Настаниха се на сгъваеми столове отвън и си отчупваха с пръсти халва от обща чиния. Наляха си втора чаша и когато Лайла я попита дали иска още една, Мариам прие. Докато по хълмовете трещяха оръдия, двете гледаха как облаците се плъзгат по луната и последните за годината светулки описват яркожълти дъги в тъмнината. Когато Азиза се събуди и се разплака, а Рашид кресна на Лайла да иде да й затвори устата, двете се спогледаха. Откровен, многозначителен поглед. И от този мимолетен безмълвен контакт с Мариам Лайла проумя, че те не са вече врагове.

35

От онази нощ нататък Мариам и Лайла вършеха домакинската работа заедно. Седяха в кухнята и месеха тесто, режеха лук, чукаха чесън, подаваха парченца краставица на Азиза, която тракаше с лъжици наоколо и си играеше с моркови. Оставяха я да лежи в кошчето на двора, навлечена с дебели дрешки и вълнен шал около врата, а те перяха и я наблюдаваха с едно око; кокалчетата на ръцете им се сблъскваха, докато търкаха ризи, гащи и пелени в коритото.

Лека-полека Мариам свикна с това предпазливо, но приятно общуване. Чакаше с нетърпение трите чаши чай с Лайла на двора, станали техен нощен ритуал. Сутрин се улавяше, че напряга слух да чуе шляпането на скъсаните й чехли по стълбата, когато слизаше за закуска, и звънкия смях на Азиза, че с нетърпение очаква да зърне осемте й зъбчета, да усети мириса на мляко по кожата й. Когато Лайла и Азиза спяха до по-късно, чакането я изнервяше. Миеше вече измити чинии. Пренареждаше възглавничките в дневната. Бършеше праха от первазите на прозорците. Гледаше да е заета с нещо, докато Лайла влезеше в кухнята с Азиза, подпряна на хълбока й.

Зърнеше ли сутрин Мариам, Азиза ококорваше очички и започваше да скимти и да се извива в ръцете на майка си. Протягаше се към Мариам да я вземе, мъничките й юмручета се свиваха и разпускаха бързо, а личицето й грейваше от обожание и трепетно нетърпение.

— Стига си се дърпала — казваше Лайла и я пускаше да допълзи до Мариам. — Успокой се. Хала Мариам няма да избяга. Ето я леля ти. Виждаш ли? Хайде, гушни я.

Попаднеше ли в ръцете на Мариам, Азиза светкавично пъхваше пръстче в устата си и заравяше лице във врата й. Мариам я притискаше силно с малко смутена щастлива усмивка. Никой не я бе искал и търсил така досега. Никой не й бе показвал обичта си толкова простодушно и искрено.

Азиза събуждаше у Мариам желание да заплаче.

— Какво толкова си харесала една грозна старица? — шепнеше тя в косицата й. — А? Аз съм никоя, не виждаш ли? Селянка. Какво имам, че да ти го дам?