Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 104

— Какво имаше между вас двамата?

Лайла го погледна озадачено, сякаш не беше разбрала въпроса.

— Лайли и Меджнун. Ти и сакатият. Какво имаше между него и теб?

— Беше мой приятел — отвърна тя, като се постара гласът й да е равен, и се зае припряно да приготвя шише на бебето. — Ти го знаеш.

— Не знам какво знам. — Рашид остави люспите от мазола на перваза и се тръшна на леглото. Пружината изскърца силно в знак на протест. Той разтвори крака и се хвана за чатала. — И като… приятели двамата правили ли сте нещо нередно?

— Нередно ли?

Рашид се засмя безгрижно, но Лайла усещаше погледа му — студен и изпитателен.

— Чакай да видим сега. Добре, целувал ли те е някога? Слагал ли си е ръката, където не й е мястото?

Лайла потрепери от възмущение — или поне се надяваше да изглежда така. Усещаше сърцето си в гърлото.

— Беше ми като брат.

— Чакай сега — приятел или брат?

— И двете. Той…

— Кое от двете?

— Беше и двете.

— Но братята и сестрите са любопитни един към друг. Да. Понякога братчето позволява на сестричката да види пишката му, а пък сестричката…

— Отвращаваш ме — каза Лайла.

— Значи нямаше нищо.

— Не искам да говоря повече за това.

Рашид наклони глава, присви устни и кимна.

— Хората приказваха, разбираш ли. Помня. Разправяха разни работи за вас двамата. Но ти казваш, че нямало нищо.

Искаше й се погледът, с който го изгледа, да е свиреп.

Той го издържа мъчително дълго, без да мигне, от което кокалчетата на ръката й, стиснала шишето, побеляха и тя трябваше да събере всичките си сили, за да не залитне.

Побиха я тръпки при мисълта какво би направил той, ако разбере, че краде от него. Всяка седмица от раждането на Азиза насам, докато Рашид спеше или беше в бараката, тя бъркаше в портфейла му и взимаше по една банкнота. Понякога, когато портфейлът беше изтънял, измъкваше само банкнота от пет афгана или не вземаше нищо, защото се боеше, че той ще забележи. А ако беше издут, си отмъкваше десет или двайсет; веднъж дори рискува и взе две двайсетачки. Криеше парите в торбичка, пришита под подплатата на карираното й зимно палто.

Чудеше се какво би направил, ако узнаеше, че тя се кани да избяга идната пролет. Или най-късно през лятото. Лайла се надяваше да събере хиляда афгана, половината от които щяха да отидат за автобуса от Кабул до Пешавар. Преди да тръгне, щеше да заложи халката си, както и другите бижута, които Рашид й беше подарил миналата година, когато все още беше маликата на двореца.

— Както и да е — рече той най-сетне, барабанейки с пръсти по корема си. — Няма какво да се сърдиш. Аз съм ти съпруг. А един съпруг си задава разни въпроси. Това момче извади късмет, че умря. Защото, ако беше тук сега, ако ми паднеше в ръцете… — Той засмука въздух през зъби и поклати глава.

— Нали за мъртвите не се говори лошо?

— Според мен някои хора никога не умират веднъж и завинаги.

Два дни по-късно, когато се събуди сутринта, Лайла намери пред вратата купчина внимателно сгънати детски дрешки. Имаше сукманче с розови рибки отпред, синя вълнена рокличка на цветя с чорапки и ръкавички в тон с нея, жълта пижамка на оранжеви точки и зелени памучни гащички, обточени с воланчета.