Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 102

— За какво говориш? — заекна тя.

— Отблъсква ме. Ти я учиш да го прави.

С времето Мариам беше станала безчувствена към презрението и забележките, присмеха и укорите. Но не можеше да овладее страха си. През всички тези години тя се разтреперваше от ужас, когато той се озлобяваше, навиваше стегнато колана около юмрука си, а кожата скърцаше и кръвясалите му очи святкаха. Беше страхът на пусната в клетката на тигъра коза в мига, когато звярът вдига поглед от лапите си и започва да ръмжи.

Сега вече и момичето беше в стаята. Очите й бяха широко отворени, лицето — изкривено от уплаха.

— Трябваше да се сетя, че ти ще я развалиш — кресна злобно Рашид на Мариам.

Той замахна с колана и го изпробва на бедрото си. Катарамата издрънча.

— Спри, бас! — извика момичето. — Не бива така, Рашид.

— Връщай се в стаята.

Мариам отново заотстъпва назад.

— Не! Не го прави!

— Веднага!

Рашид пак вдигна колана и този път замахна към Мариам.

После стана нещо смайващо — момичето се хвърли към него, сграбчи с две ръце лакътя му и се опита да го събори, но успя само да увисне на ръката му. Така или иначе, забави настъплението му срещу Мариам.

— Пусни ме! — изкрещя той.

— Добре, прав си. Но не прави това. Моля те, Рашид, без бой! Моля те, недей!

Те продължиха да се боричкат — момичето, увиснало на ръката му и умоляващо, и Рашид, който се опитваше да се освободи от хватката, без да изпуска от очи Мариам, която беше толкова слисана, че не помръдваше.

В крайна сметка Мариам разбра, че няма да има бой, не и тази нощ. Той й беше дал да разбере каквото трябва. Рашид остана така още няколко минути с вдигната ръка, запъхтян и с лъснало от пот чело. После свали бавно ръката си. Краката на момичето стигнаха пода, но тя продължи да го стиска, сякаш не му вярваше, тъй че той трябваше да изтръгне със сила ръката си от впитите й пръсти.

— Не ти се е разминало — каза той и преметна колана през рамо. — Не ви се е разминало и на двете. Няма да ме правите на глупак в собствения ми дом.

После хвърли на Мариам един последен убийствен поглед и избута момичето навън.

Когато чу вратата им да се затваря, Мариам се мушна в леглото, зарови глава под възглавницата и зачака треперенето да премине.

Тази нощ се събуди три пъти. Първия път от грохота на ракетите на запад, откъм Картехчар. Втория път от плача на бебето долу, шъткането на момичето, удрянето на лъжица по шише с мляко. Накрая беше от жаждата, която я вдигна от леглото.

Долу дневната тънеше в мрак с изключение на лунен лъч, процеждащ се през прозореца. Мариам чуваше бръмченето на муха, зърна очертанията на чугунената печка в ъгъла, стърчащия от нея кюнец, който точно под тавана правеше остра чупка.

На път за кухнята се препъна. В краката й имаше нещо. Когато очите й свикнаха с тъмнината, видя момичето и бебето да лежат върху дюшек на пода.

Момичето спеше на една страна и похъркваше. Бебето беше будно. Мариам запали газената лампа на масата и клекна. И на светлината за пръв разгледа бебето отблизо, кичура тъмна коса, лешниковите очи с гъсти мигли, розовите бузки и устните с цвят на зрял нар.