Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 103

Имаше чувството, че и бебето я разглежда. Лежеше по гръб с извъртяна настрани главичка и гледаше Мариам със смесица от радост, объркване и подозрение. Зачуди се дали лицето й го е изплашило, но в този миг то нададе щастлив писък и тя разбра, че е благосклонно към нея.

— Шшшт — пошушна Мариам. — Ще събудиш майка си, нищо че е глуха с едното ухо.

Ръката на детето се събра в юмруче. Юмручето се вдигна, отпусна се и намери път към устата му. Напъхало го цялото, то успя да се усмихне на Мариам и по устните му лъснаха мехурчета слюнка.

— Я се виж. На нищо не приличаш в тия проклети момчешки дрешки. И така увита в тая жега. Нищо чудно, че още не си заспала.

Мариам отметна одеялцето и с ужас видя отдолу още едно. Зацъка с език и щом махна и него, бебето се разсмя облекчено и размаха ръце като крилца на птичка.

— Така е по-добре, нали?

Мариам понечи да стане, но бебето сграбчи кутрето й. Пръстчетата му се стегнаха около него. Бяха топли, меки и влажни от слюнка.

— А-гууу — изгука то.

— Добре, бас, пусни ме.

Стиснало кутрето й, то зарита.

Мариам си измъкна пръста. Бебето се усмихна и издаде низ от гъргорещи звуци. Юмручето пак попадна в устата му.

— От какво си толкова щастлива? А? На какво се смееш? Не си чак толкова умна, както разправя майка ти. Баща ти е животно, а майка ти е глупачка. Нямаше да се смееш толкова, ако го знаеше. Не, нямаше. Заспивай, хайде. Заспивай.

Мариам се надигна и направи няколко крачки, преди да чуе онези мрънливи звуци, които предвещаваха голям рев, и се върна.

— Какво има? Какво искаш от мен?

Бебето грейна в беззъба усмивка.

Мариам въздъхна, приседна до него, остави го да сграбчи пръста й и се загледа как то свива пухкавите си крачета и рита във въздуха, писукайки. И седя така, докато бебето не спря да мърда и не започна да похърква лекичко.

Присмехулниците пееха весело на двора, а когато литваха, крилата им улавяха сияйната лунна светлина, процеждаща се през облаците. Гърлото й изгаряше от жажда, а краката й се схванаха, но мина доста време, преди да си измъкне пръста от ръчичката на бебето и да стане.

34

Най-голямо удоволствие на света за Лайла беше да лежи до Азиза, толкова близо до лицето на бебето си, че да гледа как големите му зеници се разширяват и свиват. Лайла обичаше да прокарва пръст по нежната мекичка кожа, по гривничките на малките му китки, по трапчинките на лактите му. Понякога полагаше Азиза на гърдите си и опряла устни на върха на главичката й, шепнеше неща за Тарик, бащата, когото тя нямаше да познава и чието лице никога нямаше да види. Лайла й разказваше за дарбата му да отгатва гатанки, за неговите хитрини и лудории, за непринудения му смях.

— Той имаше най-прекрасните мигли, гъсти като твоите. Хубава брадичка, прав нос, високо чело. О, баща ти беше красавец, Азиза. Беше съвършен. Съвършен като теб.

— Но внимаваше никога да не споменава името му.

Понякога улавяше Рашид да гледа много особено детето. Преди няколко вечери, докато седеше на пода на спалнята и с бръснарско ножче изрязваше мазол от крака си, той попита нехайно: