Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 101

За Мариам беше изтощително да наблюдава неспирния ентусиазъм на момичето, но трябваше да признае, макар и само пред себе си, че донякъде й се възхищаваше. Удивляваше се, че очите й греят от обожание дори сутрин, когато клюмаше от умора и беше бледа като восък, след като цяла нощ бе разнасяла детето на ръце. Избухваше в смях, когато то пръцкаше. Очароваха я и най-малките промени у него и обявяваше всичко, което то правеше, за изумително.

— Виж! Протяга ръчичка към дрънкалката. Колко е умничка!

— Ще извикам пресата — отвръщаше Рашид.

Всяка вечер имаше демонстрации. Когато момичето настояваше той да види нещо, Рашид повдигаше осеяния си със сини вени гърбав нос и хвърляше отегчен кос поглед към бебето.

— Гледай. Гледай как се смее, като щракам с пръсти. Ето! Видя ли?

Рашид изсумтяваше и се надвесваше над чинията си. Мариам помнеше как навремето присъствието на момичето го запленяваше. Всичко, което тя казваше, му доставяше удоволствие, събуждаше любопитството му, караше го да вдига глава от чинията и да кима одобрително.

А сега, когато беше изпаднала в немилост, Мариам трябваше да се радва и да се чувства отмъстена. Но колкото и да е странно, не беше така. Ни най-малко. Мариам с изненада осъзна, че й е жал за нея.

По време на вечеря момичето даваше воля на неспирните си страхове и тревоги. На върха на списъка беше пневмонията, от която се плашеше при всяко най-безобидно покашляне. Следваше дизентерията, чийто призрак се надигаше при всяко по-рядко ако. Всеки лек обрив беше лещенка или морбили.

— Не бива да се привързваш толкова — каза една вечер Рашид.

— Какво искаш да кажеш?

— Оная вечер слушах радио. „Гласът на Америка“. Чух интересна статистика. Казаха, че в Афганистан едно от всеки четири деца ще умре, преди да навърши пет години. Това е, което казаха. Обаче те… Какво? Какво? Къде отиваш? Ела тук, върни се. Веднага ела тук! — извика той и погледна объркан Мариам. — Какво й става?

Мариам тъкмо си лягаше, когато караницата пак започна. Беше гореща лятна нощ, типична за месец capamau в Кабул. Отдавна не беше валяло. Мариам отвори прозореца, после го затвори, защото отвън не нахлу свеж въздух, а само комари. Тя усещаше как жегата се надига от земята, прониква през разкъртените дъски на бараката в двора, както и през стените на стаята й. Обикновено разправията свършваше за няколко минути, но мина половин час, а тя не само продължаваше, но и се ожесточаваше. Мариам чу, че Рашид започна да крещи. Гласът на момичето, по-тих от неговия, беше неуверен и писклив. Скоро и бебето ревна.

После Мариам чу рязкото отваряне на вратата им. На сутринта щеше да види отпечатъка от дръжката върху стената на коридора. Седеше в кревата си, когато Рашид влетя в стаята й.

Беше по бели долни гащи и фланела с жълти петна от пот под мишниците. На краката си беше нахлузил джапанки. Държеше кафявия колан, който си беше купил за своята никка с момичето, и навиваше около юмрука си края с дупките.

— Това е твое дело. Знам — изръмжа той и тръгна към нея.

Мариам се измъкна от кревата и започна да отстъпва назад. Ръцете й се кръстосаха инстинктивно пред гърдите, където обикновено я удряше най-напред.