Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 297

По пътя си видяха един човек, който вървеше пеша. Подтичваше бавно, ала без да спира като движеше и крака, и ръце. Застана на билото и ги загледа, готов всеки миг да си плюе на петите. Лейнтал Ей хвана дръжката на меча с дясната си ръка.

Дори в сумрака нямаше съмнение чия бе тази представителна фигура с лъвска грива и драматично посивяла чаталеста брада. Лейнтал Ей го повика по име и се приближи с йелката до него.

На Рейнил Лейън му трябваше известно време, за да се убеди в самоличността на Лейнтал Ей, и още повече, за да разпознае превърналия се в скелет Аоз Рун, в чиито очи блясъкът бе изгаснал. Той предпазливо заобиколи разклонените рога на йелката и сграбчи Лейнтал Ей за китката с влажната си длан.

— Ако направя още една крачка, ще отида при предците ви. И двамата сте прекарали костна треска и сте оживели. Аз може и да не съм такъв късметлия. Казват, че усилията влошават положението… сексуални и други.

Той се хвана задъхан за гърдите.

— Олдорандо гние от заразата. Исках да избягам навреме, какъв съм глупак! Ето какво означават небесните предзнаменования. Греховен съм, макар да не съм и наполовина толкова лош, както ти, Аоз Рун. Поклонниците, са казвали истината. Скоро ще отида при шепнещите.

Той се свлече на земята, като пухтеше и нещастно клюмаше с глава. Опря лакът в една кутия, която мъкнеше със себе си.

— Кажи ми какво става в града? — нетърпеливо го попита Лейнтал Ей.

— Нищо не ме питай, остави ме… Остави ме да умра.

Лейнтал Ей слезе и срита господаря на монетния двор в бутовете.

— Какво става в града освен болестта?

Рейнил Лейън вдигна зачервеното си лице.

— Враговете отвътре… Като че ли треската не беше достатъчна, та достойният ти приятел, другият Господар на Западната степ, се опита да узурпира титлата на Аоз Рун. Разочарован съм от човешката природа.

Той бръкна с ръка в торбичката, която висеше на пояса му, и извади няколко бляскави златни монети — новоизсечени руни в неговия двор.

— Продай ми йелката си, Лейнтал Ей. Имаш само час път до дома и едва ли се нуждаеш от нея. Но аз се нуждая…

— Кажи ми още нещо, проклет да си! Какво става с Датка, мъртъв ли е?

— Кой знае? Може би вече е мъртъв. Тръгнах снощи.

— А фагорите? Как се промъкна през тях — като си купи пътя ли?

Рейнил Лейън махна с една ръка, докато с другата напъхваше парите си обратно.

— Между нас и града са разпръснати много от тях. Имах мадис за водач, който ги заобикаляше. Кой знае какво са намислили мръсниците!

Сякаш внезапно припомнил си нещо, той добави:

— Разбери, че тръгнах не заради себе си, а заради онези, които бях задължен да защитавам. Останалите от групата ми ме следват. Откраднаха нашите хоксни още щом тръгнахме вчера, така че не напредваме…

Лейнтал Ей изръмжа като ранено животно, сграбчи го за палтото и го свлече в краката си.

— Останалите ли? Останалите? Кои са с теб? От кого бягаш, мръснико? Къде е Врай?

Кисела гримаса.

— Пусни ме да вървя. Тя предпочете астрономията си, казвам ти го с тъга. Все още е в града. Бъди ми благодарен, Лейнтал Ей, загдето спасих твои и на Аоз Рун приятели и роднини. Дай ми спасителната йелка.