Читать «Хеликония. Пролет» онлайн

Юли беше седемгодишен, вече зрял мъж, когато изпълзя с баща си изпод кожената палатка и се вторачи в пустата земя, известна още тогава под името Кампанлат. Събуди се от леката дрямка, защото баща му го ръгна с лакът в ребрата и каза с пресипнал глас:

— Бурята отминава.

Вече трети ден бурята бушуваше от запад и навяваше сняг и ледени парчета от Преградните планини. Светът около тях бе зареден с бучаща енергия, тя го превръщаше в сиво-бял мрак и ги обгръщаше с могъщ вой, на който нито едно човешко същество не би могло да устои. Издатината, върху която си бяха направили бивака, им осигуряваше слаба защита от най-силния напор на вятъра. Бащата и синът можеха само да лежат под кожата, да дремят и от време на време да дъвчат парче сушена риба, докато бурята вилнее над главите им.

Когато вятърът утихваше, снегът се изсипваше върху тях като вихрушка от перушина в мрачината на пейзажа. Макар Фрейър да бе високо в небето — тъй като ловците се намираха между тропиците, — лъчите му бяха по-скоро като ледени висулки. Светлината му идваше на талази, сякаш танцуваше златен шал и ресните му докосваха земята, а гънките му се издигаха все нагоре и нагоре и се губеха в оловния зенит на небесата. Те нито им светеха, нито ги сгряваха.

Бащата и синът инстинктивно станаха, протегнаха се, разтъпкаха се, яростно заувиваха ръце около масивните си, приличащи на каци тела. И двамата мълчаха. Нямаше какво да си кажат. Бурята бе отшумяла. Ала те все пак трябваше да чакат. Знаеха, че скоро йелките ще дойдат. Бдението им нямаше да продължи още дълго.

Макар че земята беше неравна, липсваха й очертания, тъй като бе покрита с лед и сняг. Зад двамата мъже повърхността също се надигаше и бе наметната с бяло чергило. Само на север, където небето се спускаше като наранена ръка, за да докосне морето, тъмнееше мрачна сивота. Очите и на двамата обаче бяха неподвижно насочени на изток. След време, когато се разтъпкаха и пошляпаха за загрявка, а въздухът наоколо се изпълни с влажната мъгла на дъха им, те отново седнаха под кожата и зачакаха.

Ейлхо се намести, опрял космат лакът на скалата, мушна палец дълбоко в кухината на лявата си буза, крепейки тежестта на черепа върху скулата си и криейки очи с четирите си пръста, обвити с набръчкани ръкавици.

Синът му не чакаше толкова търпеливо. Въртеше се вътре в зашитите кожи. Нито баща му, нито той бяха свикнали с подобен вид ловуване. Ловът на мечки в Преградните планини бе начинът им на живот, като и на бащите им преди това. Ала режещият студ, който високият, враждебен кратер на планините издишваше, ги бе отблъснал надолу, към по-мекия климат на равнината. Ето защо Юли бе неспокоен и се боеше.