Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 272

— Кога имаш намерение да тръгнем?

Скитошерил мушна носа в китката на ревера си и въпросително погледна Лейнтал Ей.

— Ако споменеш и дума пред някого, ще те убия. Слушай, походът на фагорския кзан Хр-Брал Ипрт трябва да премине оттук преди залеза на Фрейър според нашите съгледвачи. Ние четиримата ще ги последваме. Фагорите няма да ни нападнат, ако тръгнем след тях. Походът може да върви където ще, ние обаче ще се насочим към Олдорандо.

— Нима възнамеряваш да живееш в подобно варварско място? — попита Лейнтал Ей.

— Преди да ти отговоря на въпроса, ще трябва да видим колко е варварско. Не се опитвай да бъдеш саркастичен към по-високопоставените от теб. Съгласен ли си?

— Предпочитам хоксни пред йелка. При това искам сам да си го избера. Никога не съм яздил йелка. Искам и меч от бял метал, не бронз.

— Много добре. Значи си съгласен?

— Да си стиснем ли ръцете?

— Не докосвам чужди ръце. Думите са достатъчни. Добре. Аз съм богобоязлив човек и няма да те предам. Гледай и ти да не ме предадеш. Погреби труповете, докато отида да подготвя жена си за пътуване.

Още щом високият сиборналец си отиде, Лейнтал Ей викна на пленниците да прекъснат работа.

— Аз не съм ви господар. И аз съм пленник като вас. Мразя сиборналците. Хвърлете труповете във водата и ги покрийте с камъни, за да си спестите труда. След това си измийте ръцете.

Вместо да му благодарят, те го изгледаха подозрително — висок, облечен в сивите си вълнени одежди, той се извисяваше над тях, стъпил на брега, при това разговаряше с охраната на равна нога. Лейнтал Ей почувства омразата им, но не се трогна. Ако животът на Шей Тал се оказа толкова евтин, значи животът изобщо беше евтин. Докато се бъхтеха с труповете, отметнаха чаршафа от един и той зърна пепеляво лице със замръзнали от ужас черти. После уловиха тялото за краката и раменете и го хвърлиха долу в реката, а буйната вода лакомо сграбчи покривалото, обви го около тялото и най-безцеремонно завъргаля така увития труп по течението.

Реката заобикаляше Нов Ашкитош, на отсрещния бряг, започваше ничията земя.

Когато изпълниха задачата си, мадисите осъзнаха възможността да избягат, като прегазят реката и си плюят на петите. Някои поддържаха този план — нагазиха във водата и завикаха другарите си. По-страхливите се дърпаха назад, като сочеха към неизвестната опасност. Всички предпазливо гледаха към Лейнтал Ей, който стоеше на мястото си със скръстени ръце. Не бяха способни да решат дали да действат поединично или колективно и в резултат не вършеха нищо, а само спореха, взираха се нагоре в брега или надолу по течението, ала си оставаха все така нерешителни.

Имаше причина за колебанието им. На ничията земя на отсрещния бряг се тълпяха фигури, които се придвижваха на запад. Разтревожени птици с писък литваха пред тях, кръжаха във въздуха и се опитваха отново да кацнат.

Хоризонтът се издигаше, после рязко се спускаше, за да разкрие редицата пънове и короните на древните раджабарали, които изпускаха пара. Зад изпаренията пространството се разширяваше, в далечината се виждаха скупчени хълмове спокойно да се извисяват в мъглявата светлина. Тук-там стърчаха, странно набраздени мегалити, които бележеха земни и въздушни октави.