Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 274

С кратка заповед Лейнтал Ей го поведе към Храма на недостъпния мир. Свещениците бяха вътре в централния олтар, ала Лейнтал Ей отведе пленника и го настани да седне до стената, където светлината бе слаба. Мъжът с благодарност се тръшна на мястото като торба с кости.

Беше Аоз Рун. Лицето му бе набраздено и измъчено, кожата на шията му висеше като изпразнен мях, брадата му почти цялата беше посивяла. Ала по линията на веждите и израза на устата му безпогрешно се разпознаваше Господарят на Ембрудок. Отначало Аоз Рун не разбра, че слабият сиборналец в сиви дрехи е Лейнтал Ей. Когато го позна, той изхлипа и го притисна до себе си, а тялото му затрепери.

След малко Аоз Рун беше вече в състояние да обясни на Лейнтал Ей какво му се бе случило и как се бе оказал на малкия остров по средата на буйната река. Когато се възстановил от треската, разбрал, че останалият по принуда с него фагор умира от глад. Фагорът не бил воин, а скромен събирач на лишеи на име Ям-Ухрмар, който се ужасявал от водата, затова нито можел, нито искал да яде риба. При загубата на апетит, обхващащ всички, преболедували костна треска, самият Аоз Рун почти нямал нужда да се храни. Двамата разговаряли през разделящата ги вода, докато най-после Аоз Рун преминал на по-големия от двата острова, за да сключи съюз с нявгашния си враг.

От време на време виждали хора и фагори на брега и им викали, ала никой не можел да премине буйната река, за да им помогне. Тогава двамата се опитали да си построят сал, което им отнело много труд и време.

Първите им опити били безрезултатни. Преплитали клони и ги замазвали с кал, докато построили сал, който можел да плава върху водата. Убеждавал Ям-Ухрмар да се качи в него, ала той се дърпал с ужас назад. След дълги спорове Аоз Рун тръгнал сам, но по средата на реката калта се размекнала и примитивната лодка потънала. Аоз Рун успял да доплува до брега надолу по течението.

Имал намерение да намери въже и да се върне да спаси Ям-Ухрмар, ала всички, които срещал, били или враждебно настроени, или бягали от него. След дълго скитане бил пленен от сиборналци съгледвачи, които го довлекли в Нов Ашкитош.

— Заедно ще се върнем в Ембрудок — отсече Лейнтал Ей. — Ойре толкова ще се радва.

Отначало Аоз Рун не отговори.

— Не мога да се върна… Не мога… Не мога да изоставя Ям-Ухрмар… Не разбираш.

Той търкаше коленете си с ръце.

— Ти си все още Господар на Ембрудок.

Аоз Рун с въздишка наведе глава. Беше победен, паднал духом. Искаше само тихо убежище. Отново несигурно потъркване на коленете с ръце върху изтърканата меча кожа.

— Няма вече мирни убежища — отговори Лейнтал Ей. — Всичко се променя. Ще се върнем в Ембрудок заедно. Колкото можем по-скоро.

Волята бе напуснала Аоз Рун и сега Лейнтал Ей трябваше да решава и за двамата. Можеше да вземе сиборналски костюм от склада на охраната. Дегизиран по този начин, Аоз Рун би могъл да се присъедини към групата на Скитошерил. Разочарован, остави Господаря и излезе. Не беше очаквал това.

Отвън го чакаше друга изненада. Зад дървените постройки, които заобикаляха църквата, се събираха членове на колонията. Тихо бяха обърнали взор отвъд селището, към откритото пространство. В сивото си одеяние не се отличаваха един от друг.