Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 37

Сега Пета армия бе отзована от Кейс и изпратена в Косгат. Походът срещу Дарвлиш дори не бе удостоен с името „война“. Но погълна не по-малко жива сила от една истинска поредица сражения, струваше също толкова скъпо и беше воден с не по-малко жар. Трибриат и Косгатската пустош бяха значително по-близо до Матрасил от Западните войни.

Дарвлиш мразеше лично Джандол-Анганол и целия му род. Навремето неговият баща беше барон в Борлиен. Дарвлиш се сражаваше рамо до рамо с него, когато Варпал-Анганол и синът му заграбиха със сила тяхната земя. Дарвлиш видя как младият Джандол-Анганол посече баща му.

Когато водачът падна, краят на битката беше предопределен. Никой не искаше да се бие повече. Армията на Дарвлиш се впусна в бяг. Самият той отстъпи на изток с шепа хора. Варпал-Анганол и синът му ги преследваха, ловяха ги като гущери сред каменистия лабиринт на Косгат, докато борлиенската войска отказа да върви по-нататък, защото вече нямаше никаква плячка.

След почти единадесет години в пустошта Дарвлиш получи втори шанс и се възползва от него. „Лешоядите ще ме благославят!“, беше неговият боен вик.

Половин малка година преди кралят да се разведе със своята кралица, преди още мисълта за това да се зароди в главата му, Джандол-Анганол беше принуден да събере нови войници и да тръгне начело на армията си. Хората не достигаха, освен това искаха заплата или плячка, каквато Косгат не можеше да предложи. Кралят използва фагорите. На наемниците бяха обещани свобода и земя срещу военна служба. Бяха формирани Първи и Втори фагорски полк на Кралската фагорска гвардия в състава на Пета армия. В едно отношение фагорите бяха идеални бойци — сражаваха се и мъжките, и женските, а малките им отиваха на бой с тях.

Още бащата на Джандол-Анганол се отплащаше на фагорите със земя. Вследствие на тази политика, натрапена на кралете от недостига на хора, фагорите живееха по-спокойно в Борлиен, отколкото в Олдорандо, и не бяха подложени на гонения.

Пета армия се придвижваше на изток през каменна джунгла. Нашествениците се спотайваха някъде напред. Повечето сблъсъци ставаха на здрачаване — нито една от страните не искаше да се бие по тъмно или под лъчите на двете слънца в небето. Но Пета армия, командвана от Колоб-Ектофер, беше и принудена и да върви през целия ден.

Минаваха през разбит от земетресения район, където насечени проломи преграждаха пътя. Населението беше оскъдно. Проломите бяха обрасли с непроходим гъсталак, но ако някъде можеше да се намери вода, беше точно по тези места. Не само вода, а и лъвове, змии и още какви ли не същества. Останалата земя беше осеяна с чадъровидни кактуси и тръни. Напредваха бавно.

Трудно се преживяваше в такава местност. Два животински вида господстваха в равнината — безчетните пълчища мравки и мравоядите, оцеляващи благодарение на мравките. Пета армия ловеше мравоядите и ги печеше, но месото им нагарчаше.

А коварният Дарвлиш продължаваше да се оттегля, подмамваше краля да се отдалечи от базите си за снабдяване на войските. Понякога врагът оставяше след себе си димящи огнища или временни укрепления по възвишенията. Минаваше цял ден, докато кралската армия се увери, че са празни.