Читать «Хеликония. Лято» онлайн

Брайън Олдис

Хеликония. Лято

В човека е всичко симетрия, в пропорция е част спрямо част, както и с целия свят. Сякаш са братя, макар и далечни. Главата е дружна с краката, тъй както с луната и прилива. Човекът има повече служители верни, отколкото може да види: по всяка пътека той среща онова, що дружба предлага му, когато от болест бледнее и вехне. Ах, силна е тази обич! Цял свят е човекът, а друг един свят за него се грижи.

Джордж Хърбърт

„Човек“

I

Брегът на Борлиен

Вълните пълзяха по брега, отдръпваха се и пак прииждаха.

По-навътре, преди откритото море, шествието на напиращите талази се прекъсваше от скалиста грамада, увенчана със зеленина. Тук свършваха плитчините и зейваше бездната. Някога скалата била част от планинска верига, простираща се далеч навътре в сушата, докато вулканичните трусове я запокитили насред залива.

Сега зъберът си имаше име. Знаеха го като Линиенската скала. Затова заливът и околността се наричаха Гравабагалиниен. Отвъд скалата се ширеше искрящата синева на Орловото море. Разбиващите се в брега вълни бяха мътни от пясъка, вдигнат от дъното, преди водите да кипнат в бяла пяна, понесла се стремително по склона, за да се слее с брега в сладострастна прегръдка.

След набега срещу бастиона на Линиенската скала вълните се срещаха под различни ъгли на брега, в дваж по-яростен сблъсък, за да обвият подножието на златния трон, спуснат на пясъка от четири фагора. Десет розови пръстчета бяха потопени в неспокойната вода — принадлежаха на кралицата на Борлиен.

Лишените от рогата си фагори стояха неподвижно. Реагираха на кипящата около тях млечнобяла пяна само с леко трепване на ушите, макар и да се плашеха от вода. Бяха пренесли царствения си товар на почти километър от двореца, но не показваха признаци на умора. Изнурителната жега не личеше да им причинява някакво неудобство. Не проявиха никакъв интерес и когато кралицата се запъти гола към морето.

На сухия пясък зад фагорите икономът на двореца надзираваше двама роби, които разпъваха шатра. Драпирал я беше лично той с ярки килими, изтъкани от мадите.

Палавите вълнички ласкаво галеха глезените на кралица Мирдем-Ингала. „Кралица на кралиците“ — така я наричаха борлиенските селяци. С нея бяха дъщеря й от краля, принцеса Татро, и някои от по-приближените придворни дами.

Принцесата пищеше възбудено и подскачаше от удоволствие. Едва на две години и три десети, тя приемаше морето като един огромен, макар и лишен от разум приятел.

— О, виж каква вълна идва, мамо! И още една, по-голяма е! И още една… ето я… О-о! Чудовище до небето! Ох, ама те стават по-големи! Толкова са грамадни! Мамо, мамо, виж де! Само погледни тази, ей сега ще се пръсне и… О-о, ето една, по-голяма! Гледай, гледай, мамо!

Кралицата кимна сериозно на своята изпаднала във възторг дъщеря и се загледа в далечината. На северния хоризонт се трупаха сиви облаци — предвестници на наближаващия сезон на мусоните. Морската шир сияеше с оттенъци, за които думата „синьо“ не беше достатъчна. Кралицата съзираше лазур и аквамарин, тюркоаз и изумруд. Тя носеше на ръката си пръстен с изключително рядък камък, продаден й от един олдорандски търговец. В камъка се преливаха цветовете на утринното море. Чувстваше, че нейният и на детето й живот спрямо всеобщото битие са не повече от онова, което бе камъкът спрямо морето.