Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 327

Появата на първите фагори с бяла козина беше посрещната с безразличие. Повечето от тях доживяха до полова зрялост и дадоха бяло потомство. Едва тогава племето ги отритна. Изгнаниците живееха край унилите брегове на морето Коуас и се хранеха с игуани. Техните питомни любимци получовеците яздеха на гърбовете им и от време на време хвърляха изсушени водорасли в преносимите огнища.

На здрачаване фагорите заедно с техните любимци можеха да бъдат видени в тъжна колона край брега, поели безнадеждно на изток, а пламъците и димът се виеха над широките им рамене. Годините минаваха и белите фагори ставаха все по-многобройни, а масовото преселение на изток се превръщаше в нещо обичайно. Те оставяха по пътя си каменни колони, може би с надеждата един ден по тях да открият пътя към дома, ала никога не се завръщаха.

Вместо това ярката звезда в небето простираше пипалата си над планетата и ставаше все по-силна, затъмняваше всички други звезди наоколо, докато накрая започна, също като Т’Сен-Хър, да хвърля сянка през нощта. Тогава фагорите дълго се съветваха със старците в покой и й дадоха името Фрейър, което означаваше „страх“.

Със смяната на поколенията не се наблюдаваше видима разлика в размерите на страшната звезда. Но все пак те нарастваха. И от поколение на поколение мутиралите бели фагори ставаха все повече и повече по бреговата ивица на Хеспагорат. В западната част на полуостров Пеговин ги спираха мрачните блата на земите, наречени по-късно Димариам. На изток те постепенно заселиха високопланинските земи на Троса, за да достигнат до провлака Кадмер, три хиляди километра по-нататък. Всичко това се правеше с типичната за фагорите мудна решителност.

Оттатък провлака, простиращ се през Рададо, те навлязоха в земи, където климатът повече напомняше този на Пеговин. Някои се установиха там, други, пристигнали по-късно, се запътиха да си дирят прехраната по-надалече. Навсякъде, където минеха, те издигаха своите каменни колони, за да отбележат здравословните въздушни октави, водещи обратно към изконния им дом.

Времето на катастрофата наближаваше. Стареещата звезда Баталикс заедно с пръстена си от планети беше хваната в капана на страховития пришълец — млад, неукротим, изпълващ пространството около себе си с радиация. Звездата на страха имаше и един по-блед спътник. В космическото безумие, което последва, докато се установят новите орбити, този блед спътник се изгуби. Той се понесе нанякъде в неизвестна посока и отвлече със себе си една от планетите на Баталикс и луната на Хеликония, Т’Сен-Хър. Самият Баталикс попадна във властта на страховитата звезда. Такава беше Катастрофата, която никога нямаше да избледнее напълно в мозъците на фагорската раса.

В последвалата бъркотия, връхлетяла планетата, древният провлак беше разрушен от бурните ветрове и приливите. Връзката между Хеспагорат и Кампанлат беше прекъсната.

През това време на промени се промениха и получовеците. Те бяха по-дребни от стопаните си, но ги превъзхождаха по ловкост и съобразителност. Изселването от Пеговин беше променило и позицията им спрямо фагорите — сега вече ги третираха не просто като домашни любимци, които да запълват свободното време. Задачата им беше да търсят храна за племето.