Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 325

Всичко наоколо беше от полза за фагорската раса. Температурите бяха ниски. Фагорите бяха вдигнали високо глави и не виждаха необходимост да бързат. Те обитаваха тропическите планини и гори на полуостров Пеговин в Хеспагорат и живееха в мир помежду си.

Малките им бавно узряваха, а козината им с времето ставаше гъста и черна. Под това безформено руно се криеше огромна сила. Грубите копия, които използваха, можеха да убиват на стотина метра разстояние. Това оръжие беше смъртоносно за представителите на другите племена, дръзнали да нарушат териториите им.

Фагорите притежаваха и други умения. Бяха успели да укротят огъня и да го накарат да им служи. Те тръгваха на път с огнищата на раменете си и често можеха да бъдат видени как слизат до брега на риболов с тежките каменни плочи на широките си плещи, от които се издигаха пламъци.

Фагорската раса познаваше бронза. Този метал им служеше за украшение — често в планинските им пещери около димящите огнища можеше да се долови топлият отблясък на бронзов накит. Познаваха грънчарството дотолкова, че да правят заоблени съдове, често доста сложно украсени, оформени като плодовете, с които се хранеха. Грубото им облекло беше изтъкано от тръстика и пълзящи растения. Езикът също беше сред даровете, от които се ползваха. Сталуните и гилотите ходеха заедно на лов, заедно отглеждаха оскъдните си зеленчуци на почистените късове земя. Самците и самките никога не влизаха в пререкания.

Фагорските племена отглеждаха животните като свои домашни любимци. Асокините живееха в тясна близост до господарите си и им служеха като ловни кучета по време на лов. Практическата полза от получовеците беше по-малка — техните хитри номера, кражбите и лудориите им се прощаваха охотно, дори забавляваха немалко стопаните им.

Когато Баталикс се скриеше и последните лъчи се отдръпнеха тихо от студената планета, фагорите потъваха в безличен сън. Заспиваха кротко и безропотно като добитък, където ги завареше унесът. Никакви сънища не ги спохождаха през тихите нощни часове — те просто изключваха съзнанието си за всичко обкръжаващо ги.

Само когато луната Т’Сен-Хър беше пълна, те се чифтосваха или ловуваха, вместо да спят. Това беше техният върховен миг. Тогава убиваха всичко живо, което се изпречваше на пътя им — животно, птица или друг фагор. Нямаше причини да убиват, но те го правеха — така им диктуваше природата.

През деня някои от племената, които живееха на юг, отиваха на лов за фламбреги. Огромният южен континент Хеспагорат, простиращ се до полюса, гъмжеше от тези животни, които наброяваха милиони глави. С тях се движеха цели облаци от мухи и сред тях — жълтата муха. Фагорите избиваха фламбрегите, изколваха ги поотделно или на цели стада — водачите на стадото, самките, дори и бременните, малките им, като се опитваха да застелят цялата земя с труповете им.

Фламбрегите упорито продължаваха да напират на север през равнинния полуостров Пеговин. Фагорите от своя страна никога не се уморяваха да ги избиват. Годините идваха и си отиваха, минаваха векове, а огромните стада все така се хвърляха срещу неуморните копия. Племената на двурогите нямаха своя история — тя се свеждаше до непрестанни убийства.