Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 328

Революционната промяна настъпи случайно.

Група получовеци търсеха храна на брега на Рададо, когато настъпващият прилив им отряза обратния път. Временно те останаха на нещо като необитаем остров, чийто залив им предлагаше в изобилие маслена риба — една от демонстрациите на променящата се екология. Рибите се плодяха в огромни количества, а получовеците през това време пируваха.

По-късно, когато се отърваха от опекуните си, те се изправиха на крака и поеха на северозапад към полупустинните земи, които нарекоха Понпт. Тук беше положена основата на десетте племена, или Оле-онейците. С времето техният език, силно изопачен вариант на фагорския, който по-късно стана известен като олонецки, се разпространи из целия Кампанлат. Това, разбира се, стана след много столетия, през които пустинята бавно се превръщаше в годна за живеене земя.

Самите получовеци също се развиваха. Десетте племена се разпаднаха и станаха многобройни. Те се приспособиха бързо към новите условия. Някои от племената не можаха да приемат заседналия живот и започнаха да кръстосват новия континент надлъж и шир. Най-заклетите им врагове бяха фагорите, които въпреки това в техните очи си оставаха богове. Тази заблуда, този неосъзнат стремеж беше неотменна част от живота им, техният отклик на света, в който търсеха своето място. Те се веселяха, ловуваха, размножаваха се, а новото слънце пръскаше лъчите си над тях.

С настъпването на първата Голяма зима, когато онова първо бурно Лято постепенно избледня и студът започна своето настъпление, а падналите снегове се задържаха понякога в продължение на месеци, животът сякаш потече в нормалното си русло или поне така се отрази промяната в първобитните мозъци на фагорите. Това беше времето, когато Десетте племена бяха подложени на върховно изпитание — генетично неустойчиви, оцеляването им зависеше от това, доколко успешно щяха да посрещнат столетията на апастрона, когато Баталикс щеше да напредва бавно по най-ниската дъга на новата си орбита. Племената, които успяха да се приспособят, излязоха от тази зима с ново самочувствие. Те се бяха превърнали в Човеци.

И мъжете, и жените се радваха на новите си умения. Те чувстваха, че светът и бъдещето им принадлежат. Имаше обаче мигове, когато, седнали край своите огньове под блещукащия звезден прах, усещаха в живота им да се разтваря някаква тайнствена бездна и сякаш надничаха в тъмните дълбини на нещо, към което не можеше да бъде прехвърлен мост. Тогава се връщаше родовата памет за времето, когато бяха управлявани от по-големи същества, налагали им своята сурова справедливост. Те тихо отиваха да си легнат, а на устните им беззвучно напираха думи, жадуващи да бъдат изречени.

Нуждата да се прекланят и да се подчиняват някому — и същевременно да се бунтуват срещу тази власт — не ги напускаше, дори и когато Фрейър отново предяви правата си.