Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 326

Чифтосването ставаше при пълнолуние. Година по-късно, отново при пълнолуние, се раждаха малките. Те растяха бавно. Всичко ставаше бавно при фагорите, сякаш биенето на сърцето отнемаше цялото им време, а бавният растеж на дърветата определяше битието на всички живи същества. Когато огромният бял диск на луната се скриеше в мъглите на хоризонта, всичко си оставаше точно такова, каквото беше няколко часа преди това — когато нощното светило изплуваше от същите тези мъгли. Сами сред този величествен покой, фагорите се подчиняваха на неговото темпо — в техните смътни умове нямаше място за понятието време.

Любимците им умираха. Когато някой от тях склопеше очи, хвърляха небрежно тялото му някъде по пътя или пък го оставяха извън лагера за храна на лешоядите. Огромните черни фагори не познаваха смъртта — за тях тя значеше толкова малко, колкото и времето. Когато остарееха, движенията им се забавяха. И въпреки че привидно оставаха в рамките на неясно разграничените си семейства, те ставаха все по-самотни. От година на година уменията им все повече намаляваха. Най-напред изгубваха способността си да говорят, а след време и да се движат.

Тогава племето започваше да проявява грижа към тях. Това не беше загриженост за отделните индивиди. Фагорите отглеждаха малките си, но единствено престарелите се радваха на изключително внимание. Когато грохнеха напълно, съплеменниците им ги отвеждаха на безопасно място, оказваха им всячески уважение и ги извеждаха само при тържествени случаи, например когато тръгваха на поход срещу някое съседно племе.

Престарелите фагори, сякаш някакво въплъщение на бавния ход на времето, преминаваха без осезаема промяна отвъд здрачната граница, отделяща живота от неизвестното. Времето застиваше в утробите им. Те се свиваха, за да се превърнат след много години в дребно кератиново подобие на самите себе си. Но дори и тогава искрицата, която мъждукаше в тях, не изчезваше напълно. С тях се съветваха и съобразяваха. Старците продължаваха да играят важна роля в живота на племето. Едва когато се разпаднеха на съставните си части, можеше да се каже, че са си отишли окончателно. Но за мнозина от тях се грижеха така всеотдайно, че те оцеляваха в продължение на столетия.

Този безпросветен начин на живот продължи дълго. Лятото и зимата не се отразяваха особено на ивицата земя, простираща се почти до екватора. Някъде другаде през зимата моретата може би замръзваха, но на полуострова, в планините и обраслите с гори равнини летаргичният рай се запазваше неизменен в продължение на много, много луни и на много епохи.

Фагорската раса трудно свикваше с промените. Непознатата звезда — нечаканата и с нищо несравнима гостенка, дълго време беше блестяща искрица в небето, преди племената да я забележат и да я приемат като част от живота си.