Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 301

— А кого убихте?

— Никого не съм убивал!

Криспан Морну сякаш цял живот беше чакал да чуе именно тези думи. Той вдигна високо луничавата си ръка и вирна брадичка. Носът му заблестя на светлината като шлифован.

— Чухте този младеж да твърди, че никого не е убивал. Сега ще призовем един свидетел, който ще докаже, че той лъже. Въведете свидетелката.

В залата влезе млада жена, която пристъпваше нервно и същевременно доста самоуверено между двама стражи. Посочиха й свидетелското място в подножието на трибуната. През това време дворът я разглеждаше с жаден интерес. Красотата и младостта й бяха трогателни. Бузите й бяха ярко начервени. Тъмната й коса беше подредена в главозамайваща прическа. Носеше плътно прилепнал чагирак на цветя, който подчертаваше фигурата й. Тя стоеше в донякъде предизвикателна поза, с ръка на хълбока, и успяваше едновременно да изглежда невинна и съблазнителна.

Съдията Кимон Еурас наклони алабастровия си череп напред и може би беше възнаграден за усилието, успявайки случайно да надникне в деколтето й. Във всеки случай в гласа му прозвучаха по-човечни нотки:

— Как е името ти, млада жено?

Тя отговори с нежен глас:

— Абат-Васидол, ваша светлост, но приятелите ми обикновено ме наричат Абати.

— Сигурен съм, че имаш много приятели — подметна съдията.

Криспан Морну заяви, без да обръща внимание на намека:

— Тази дама също беше доведена тук от агентите на Негово величество, но не като затворничка, а по своя воля, и ще бъде възнаградена за усилията си да ни помогне в разкриването на истината. Абати, ще ни кажеш ли кога за последен път видя този младеж и при какви обстоятелства?

Тя навлажни с език устните си, които вече бяха започнали да изпръхват, и отговори:

— Бях в стаята си, господине, в моята малка стаичка в Отасол. С мен беше приятелят ми Див. Двамата седяхме на леглото и си приказвахме. И изведнъж този човек тук…

Тя млъкна.

— Продължавай, момиче.

— Толкова е ужасно, господине…

В залата цареше гробна тишина. Сякаш и освежаващите треви бяха клюмнали в непоносимата жега.

— Този човек, господине… нахълта с нож. Караше ме да тръгна с него, а аз не исках. Аз такива неща не правя. Див се опита да ме защити и този човек го удари с ножа — с рога, де, нали знаете — и го уби. Прободе го в корема.

С изящно движение тя показа къде точно е бил прободен Див и целият съд като един човек проточи вратове.

— Какво стана после?

— Ами, господине, този човек взе тялото и го хвърли в морето.

— Всичко това е лъжа, мръсен заговор! — извика Джандол-Анганол.

Този път му отговори младата жена, която се почувства засегната от това обвинение. Тя вече беше свикнала достатъчно с ролята си и дори започваше да й харесва. Абати заяви възмутено:

— Не е лъжа! Самата истина е. Затворникът отнесе тялото на Див и го хвърли в морето. И най-странното е, че след няколко дни то се върна — тялото, де — в Отасол, в един кош с лед. Аз го видях в дома на моя приятел и покровител, Бардол Кара-Бансити, който после за известно време стана канцлер на краля.

Джандол-Анганол се изсмя приглушено и се обърна направо към съдията: