Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 297

На следващия ден осемчленен отряд от гвардията на Олдорандо арестува Джандол-Анганол.

Сграбчиха го, докато слизаше по стълбите откъм стаята си. Той се опита да се съпротивлява, но войниците го вдигнаха и го понесоха към затвора. Изритаха го по извитата каменна стълба и вратата на тъмницата се захлопна зад него.

Няколко минути той лежа запъхтян на пода, заслепен от гняв.

— Юли, Юли! — повтаряше безспир. — Толкова бях потресен от това, което направиха с тебе, че не видях в каква опасност се намирам аз самият… Никога не бих допуснал… — След няколко минути на трескав размисъл изрече на глас: — Бях прекалено самоуверен. Винаги съм правил тази грешка. Твърде силно вярвах, че мога да подчиня обстоятелствата на волята си…

Измина доста време, преди кралят да се изправи на крака и да се огледа наоколо. Издатина в стената служеше като легло и пейка. През прозореца високо горе се процеждаше светлина. В един от ъглите стоеше корито за санитарни нужди. Той се отпусна на пейката и се замисли за дългото затворничество на баща си.

Когато се почувства още по-отчаян, кралят се сети за Милуа Тал.

— Сайрен Стунд, ако от главата й падне дори един косъм, аз ще те…

Седя известно време неподвижен. С усилие на волята си наложи да се отпусне и се облегна на влажната стена на килията, но след малко скочи с рев и закрачи напред-назад между пейката и вратата.

Отвън се чу скърцане на обувки. Някой слизаше по стълбите. Ключ се превъртя шумно в ключалката и в килията влезе облечен в черно свещеник, придружен от двама въоръжени стражи. Той сковано се поклони и Джандол-Анганол позна съветника на Сайрен Стунд с изсеченото лице, Криспан Морну.

— Какъв подъл закон ви дава право да ме държите тук като затворник — мен, краля на приятелска страна, пристигнал на посещение?

— Дошъл съм да ви уведомя, че сте обвинен в убийство и утре сутрин, след като изгрее Баталикс, ще се изправите пред кралски църковен съд — изрече с гробовен глас свещеникът и добави: — Пригответе се.

Джандол-Анганол направи крачка напред, обзет от ярост.

— Убийство? Убийство ли казахте, вие, банда престъпници! Каква нова подлост сте измислили? Чие убийство ми приписвате?

Стражите кръстосаха копия пред него.

Свещеникът каза:

— Обвинен сте в убийството на принцеса Симода Тал, по-голямата дъщеря на крал Сайрен Стунд от Олдорандо.

Той още веднъж се поклони и излезе.

Кралят остана на мястото си, загледан във вратата. Немигащият му поглед беше прикован в дебелите дъски, сякаш Джандол-Анганол се беше заклел, че няма да мигне, докато не го освободят.

През цялата нощ почти не помръдна. Жизнеността, която бушуваше в него, напираше да избликне от затвора си. През дългите часове на мрака той поддържаше у себе си дръзката войнственост, готов да се хвърли в атака срещу всекиго, който се осмели да влезе в тъмницата.

Никой не се появи. Не му донесоха храна или вода. През нощта долови далечни трусове — на такова разстояние, че по-скоро би трябвало да идват от някой подземен коридор, отколкото от земята. Мазилката се посипа като фин прашец по каменния под. Това беше всичко. Не се появи дори плъх, който да разнообрази затворничеството на Джандол-Анганол.