Читать «Ударна вълна» онлайн - страница 7

Скоро след като всеки зае мястото си върху претъпканата палуба на сала, пътниците с ужас установиха, че оставаше свободно място само толкова, колкото да легнат четирийсет души наведнъж. На моряците от кораба им стана ясно, че животът им е в голяма опасност; дъсчената палуба на сала беше едва на десет сантиметра над водата. Развълнуваше ли се морето, салът и злочестите му пътници щяха да бъдат потопени.

Скагс закачи компаса на мачтата пред румпела.

— Вдигнете платна, господин Рамзи! Дръжте курс едно-петнайсет градуса изток-югоизток!

— Тъй вярно, капитан! Значи няма да правим опит да стигнем до Австралия, така ли?

— Най-голямата ни надежда е западният бряг на Нова Зеландия.

— Колко е това разстояние според вас?

— Шестстотин мили — отвърна Скагс така, сякаш отвъд хоризонта се простираше пясъчен плаж.

Рамзи сбърчи вежди и огледа претъпкания сал. Погледът му падна върху група каторжници, увлечени в тих разговор. После рече с глас, изпълнен с униние:

— Не виждам избавление за никого от нас, благочестивите, докато сме заобиколени от тази измет тук.

През следващите дни морето остана спокойно. Пътниците на сала свикнаха с установения ред при разпределянето на дажбите. Жестокото слънце печеше безмилостно и превръщаше сала в същински ад. Всички отчаяно закопняха да се топнат във водата и да охладят телата си, но акулите вече се събираха, предвкусвайки лесна плячка. Моряците обливаха с баки морска вода брезентовия навес, но това само увеличаваше влагата под него.

Меланхолията, обхванала сала, вече започна да се превръща в коварство. Мъжете, които бяха изтърпели два месеца затвор в тъмния трюм на „Гладиатор“, сега станаха неспокойни, че вече я няма защитата на корпуса на кораба и са заобиколени само от въздух. Осъдените гледаха моряците и войниците със свирепи погледи и често негодуваха, което не остана незабелязано от Скагс. Той нареди на лейтенант Шепард да напомни на хората си, че мускетите им трябва през цялото време да бъдат заредени и готови за стрелба.

Джес Дорсет измери с поглед високата жена със златиста коса. Тя седеше сама до предната мачта. От нея се излъчваше явна безучастност, пълно пренебрежение към несгодите и липса на всякаква надежда. Създаваше впечатлението, че не забелязва останалите затворнички, рядко влиза в разговор и предпочита да стои настрана и да мълчи. Жена с достойнства, прецени в себе си Дорсет.

Той понечи да се промъкне до нея през плътното множество, но бе спрян от строгия поглед на един войник, който му направи знак с мускета да се върне обратно. Дорсет беше търпелив човек и изчака надзирателите да се сменят. Новодошлият веднага започна да хвърля похотливи погледи към жените, които бързо го направиха за смях. Дорсет се възползва от смяната и се придвижи до въображаемата гранична линия, която разделяше мъжете от жените. Русата жена не обръщаше внимание на нищо, сините й очи бяха отправени към нещо в далечината, което само тя виждаше.