Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 89

— Хей, Крис — кимна му Франк. — Как е?

— Окей. — Воглер изглеждаше уморен. — Вие открихте ли нещо?

— Начинът, по който я манипулира в ресторанта беше перфектен — каза Кони. — Като й каза, че си бил доволен от смъртта на Стела.

Примамката кимна и пак отпи от кафето.

На масата зад него снимката на Стела беше сменена от тази на Клер.

Част четвърта

Известно е, че след последния си удар Бодлер вече не можел да познава образа си в огледалото, и вежливо му се покланял, като на непознат.

„Бодлер“, изд. „Кларк и Сайкс“

Тридесет и четири

За много актьори най-важното в школата на Станиславски е така наречената „памет на чувствата“. Това означава да се обръщаш към собственото си минало, да си припомняш силни емоции или събития и да ги използваш в пресъздаването на образа.

Пол замълча, сякаш очакваше въпроси, но никой не каза нищо. Студентите стояха покрай него в полукръг. От време на време някой от тях позираше, изобразявайки това, което слушаха.

— Сега искам всеки от вас да затвори очи и да си спомни за времето, когато е преживял много силна емоция. Обаче не мислете за нея абстрактно. Искам да си спомните точно какво сте правили, когато сте изпитали това чувство.

Той ги накара да повтарят упражнението няколко пъти, докато не се убеди, че те го разбраха.

— Окей. А сега искам да ми изиграете действието, за което мислехте. Леон, ти си първи.

Леон бе висок и слаб студент от Каролина; той леко се изчерви и се втурна към сцената, явно търсейки нещо. След няколко минути Пол го спря.

— Какво правиш, Леон?

— Какво правя ли? Ох… вече трябваше да съм на аерогарата, но загубих ключовете си. Паникьосах се.

— Защо си се паникьосал?

— Защото имам само две минути да ги намеря, иначе ще закъснея за самолета.

— А какво стана след две минути?

— Моля?

— Какво стана след две минута? Ти търсиш ключовете си вече над пет минути. Защо не спреш да ги търсиш, докато не е късно? Защо не повикаш такси или не се обадиш на съседа си да те закара?

Леон, който още повече се изчерви, измънка: „Аз мислех…“

— А случайно да си чул за единствената шибана думичка, която аз казах. — Не мисли, слабоумник такъв. Никога не мисли. Играй.

— Майната ти — каза Леон.

Настъпи грозното мълчание.

— Какво?

— Майната ти. И на шибаните ти игри на въображението. Това е просто упражняване на силата бе, човече. Имаш си фаворити и на тях казваш, че са прекрасни. Като нея. — Той посочи Клер. — Другите от нас по-добре изобщо да не бяхме влизали.

— И тебе щях да похваля, ако поне малко се беше постарал — отговори Пол. Гласът му сега бе съвсем спокоен. — Но ти не си се постарал. За тебе това е само поредния клас, не е ли така? Следващото стъпало в поредната специализация. Към по-хубава и по-удобна работа.

— Винаги ще имам по-хубава работа от твоята — каза студентът язвително. — Щом толкова си печен, защо не си станал известен. За такива като теб казват: „Който не може да играе — учи другите“. — Той облече якето си. — Майната ти, задник. Аз се махам оттук.

След като Леон излезе, Пол се обърна към останалите: