Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 20

Позната семейна история. Клер едва започна да работи при Хенри, а имаше чувството, че вече я бе чувала хиляди пъти преди това.

Сега детективът бързо записваше в тефтера си.

— И така, помолиха ви да се… хм… срещнете с мистър Воглер. Как протече срещата?

— Ами, това беше много необичайно…

— В какъв смисъл?

— В такъв, че той не се заинтересува от мен…

Франк допря химикала о зъбите си.

— Често ли се случва това?

— Не. Всъщност беше за пръв път. Обикновено аз съм… добре де, обикновено успявам.

— Мога да си представя — каза той.

Настъпи неловко мълчание. Тя гледаше в пода. Полицаят се покашля.

— Разкажете ми — каза той — точно какво се случи.

Барът бил голямо, спокойно място, предна стая на стара търговска къща. Едно от тези заведения, които тя не посещавала поради финансовите си възможности.

Съпругата на Воглер ги беше осведомила, че той често посещава този бар. Понякога работел в обществената библиотека, а барът се намира на пътя му за вкъщи. Винаги сядал на едно и също място, изпивал чаша червено вино и четял книга.

Те се уговорили със Стела да го предупреди, че щяла отсъства две денонощия от града, така че ако той поискал да кривне зад гърба й, да има удобен случай. За целта тя щяла да отседне временно в един хотел в горната част на града.

— В „Лексингтън“ ли?

— Да, там.

Франк записваше всичко това, кимайки замислено.

Клер поръчала питието и седнала на бара, близо до мястото, където седял Воглер. След кратко време забелязала, че той вдигнал глава да я погледне.

Тя отпивала от питието си и чакала.

Била на третата си чаша „Върджин Мери“ преди да си даде сметка, че чакането не вършело работа.

В един момент той станал от масата си и тръгнал към бара, прекосявайки нервно с големи крачки залата към нея. Но това било само за да развали пари за телефон.

— Колко време говори по телефона?

— Не много. Малко повече от минута.

— Окей. Продължавайте.

Докато го нямало, тя небрежно наближила масата му и взела книгата, която четял. Била стихосбирка на френски език.

Когато той се върнал, тя започнала да се оправдава:

— О, извинете. Ваша ли е?

— Да — отговорил той грубо. Сякаш над главата му имало надпис „Не ме безпокойте!“.

Тя погледнала заглавието. „Les Fleurs du Mal“.

— Това значи „Цветя на злото“. Нали така?

— Да, така е — той посегнал да прибере книгата и само за миг тя успяла да погледне в очите му. Кристиан Воглер имал зелени, като френско грозде, очи с ириси, очертани като с въглен.

Тя си наложила пак да погледне книгата.

— „J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans“ — прочела на глас.

Той примигнал учудено.

— Имате хубаво произношение.

— Учих малко френски в училище. Но това е трудно „… гробище от пирамиди… не…“

— На другата страница има превод. Ако наистина се интересувате…

Тя обърнала страницата.

— Да, тука е — тя започнала да чете със своя трениран глас, като правела паузи и почивки.

Колко спомени — сякаш съм вечност живял. И огромния шкаф — в чекмеджета побрал непотребни билети, писма, мадригали, тежки къдри в квитанции стари заспали — няма повече тайни в моята тъжна глава. Пирамида, дълбок мавзолей е това с много повече мъртви от братска могила. Аз съм гробище — там под луната унила угризения — червеи — плъзват, пълзят, мъртъвците ми скъпи остават без плът. Аз съм стар будоар, пълен с рози изтлели; сред разкопки от моди отдавна умрели дремят тъжни пастели и бледен Буше и въздишат с парфюма на празно шише.