Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 18

— Плъх — отговаря тя.

— Какво носи плъхът?

Тя се замисли само за секунда:

— Диамантен пръстен.

— Откъде е този пръстен?

— От една прекрасна жена.

— Какво още има плъхът?

— Нож.

— Къде забива този нож?

— В корема ми.

— Какво излиза от дупката?

— Сняг.

— Какво става със снега?

— Баща ми го пие.

Прекосявайки стаята за репетиции, Пол плесна с ръце и ги прекъсна:

— Не е лошо. Но, Клер, ти пак мислиш прекалено дълго. Колко пъти да ти казвам? Не мисли, просто кажи първото, което ти дойде на ума.

— А не може ли да направят повече с идеята за кръга? — предложи друг студент. — Иначе упражнението изглежда донякъде провалено в този момент.

— Аз съм съгласен — каза Пол. — Разменете си местата, Клер. Ти ще задаваш въпроси на Кейт.

Актьорският клас се провежда в голяма отделна репетиционна стая близо до университета. Присъстват около дузина студенти и Пол.

Тя си спомня прослушването при него преди четири месеца. Тези курсовете бяха най-доброто от всичко и със страшно много желаещи. Даже и да можеше да плати непосилната такса, знаеше, че влизането в този клас щеше да бъде много трудно.

Беше подготвила монолог — Брехт или Тенеси Уилямс, от известни литературни произведения — и седеше нервна навън пред стаята на прослушването, встрани от Лафайет, очаквайки реда си заедно е всички очарователни нюйоркски красавици, самоуверени, стройни същества, отблъскващи я с поглед. Когато най-сетне редът й дойде, тя влезе в стаята за репетиции, намирайки я абсолютно празна, само с едно човече, подобно на джудже, в черна тениска. Той седеше на единствената мебел в стаята — бяла маса, като си играеше с пластмасова лъжичка за кафе.

Тя назова името си и той се направи, че го пише с лъжичката върху масата. После погледна лъжичката, сякаш се учудваше, че тя не пише. Потапяйки я във въображаема мастилница, той я изтръска в Клер.

Тя веднага вдигна ръце към очите си и избърса с пръсти въображаемото мастило. Той кимна.

— Окей — каза й. — Приета сте. — Извади истинска писалка и записа нещо.

— Само това ли е?

Изглежда това му се стори забавно.

— Защо? Искате да продължим и да видим дали мога да намеря причина да не ви приема?

Тя сви рамене, а той каза:

— Добре. Класовете започват с началото на семестъра. Тогава ще се видим.

Тя пое дълбоко въздух.

— Има нещо, което трябва да ви кажа. Аз нямам тук постоянно жителство. Искам да кажа, че нямам зелена карта или нещо подобно. Даже не съм студентка в университета.

— Но можете да играете, нали? — попита Пол.

Тя сви рамене.

— Мисля, че да.

— Тогава играйте, сякаш вече сте студентка. Ако не греша относно вас, това е най-малкото, което можете.

* * *

В първия ден на занятията Пол им предложи да играят сцена от „Хамлет“. По мнение на Клер състудентите й се представиха доста добре. След това Пол ги накара да повторят същото, като балансират с дръжки от метли на пръстите си. В усилието си да запазят равновесие, те объркаха сцената, грешаха и се спъваха на непознатите думи.

Накрая Пол ги събра край себе си.