Читать «Търговска къща (Част I)» онлайн - страница 423

— Не си заслужава да се тревожиш за това. На всички ни се случва, ти си смутен заради дъщеря ти. Кой баща не би бил? Ще мине.

— Кога ще можем да направим нещо? Аз съм уморен, така съм уморен от чакане.

— Скоро. Слушай — каза Суслов, за да го окуражи. — През януари бях на среща с Висшия ешелон в Москва. Банковото дело беше от първостепенно значение. Според нашите последни сметки ние сме длъжници на капиталистите с близо 30 млрд. заеми — повечето от тях са към Америка.

Де Вил ахна.

— Богородице, нямах представа, че имате такива успехи.

Усмивката на Суслов стана още по-широка.

— Наистина не ги разбирам капиталистите. Те се самозаблуждават. Ние откровено ги унищожаваме, а те ни дават средствата за това. Удивителни са. Ако ние имаме време, 20 години — най-много 20 години, дотогава нашият дълг ще е 60 млрд., а що се отнася до тях ние ще сме трикратно по-голяма опасност, никога не просрочваме плащанията си… във война, мир или депресия. — Той даде воля на смеха си. — Какво беше казал швейцарският банкер? „Дай на заем малко и получаваш длъжник. Дай на заем много и получаваш партньор.“ Седемдесет милиарда Жак, стари приятелю, и те са наши. Седемдесет и ние можем да извъртим тяхната политика така, че да отговаря на нашите интереси. И тогава, в който и да е момент по наш собствен избор, последната шегичка. „Колко жалко господин Капиталист, Ционист, Банкер, съжаляваме, вие сте разорен. О-о, много съжаляваме, но ние повече не можем да си плащаме дълговете, нито дори лихвите по тези дългове. Много съжаляваме, но от този момент цялата наша валута понастоящем е без стойност. Нашата нова валута е червена рубла. Една червена рубла струва сто от вашите капиталистически долари…“ — Суслов беше много щастлив — … и колкото и да са богати банките взети заедно, те никога няма да могат да прежалят седемдесет милиарда. Никога. Седемдесет и отгоре по онова време заедно с милиардите на целия Източен блок! Тези тъпи мерзавци заслужават да изгубят! Защо трябва да се борим с тях, когато собствената им алчност и глупост ги погубват. А?

Де Вил смутено поклати глава. Суслов го изплаши. „Сигурно остарявам — помисли си той. — В началото беше толкова лесно да повярвам в каузата на масите. Виковете на онеправданите бяха толкова силни и ясни. А сега? Сега те не са така ясни. Аз все още съм обвързан, дълбоко обвързан. Не съжалявам за нищо. Франция ще бъде по-добре при комунистите.

Дали наистина ще е така?

Вече не зная, поне не със сигурност, не така както по-рано. Жалко е за всички хора, че трябва да има някакъв «изъм» — каза си той като се опитваше да прикрие болката си. — Би било добре да няма.“

— Казвам ти, стари приятелю, Сталин и Берия бяха гении — казваше Суслов. — Те са най-великите руснаци, които някога са се раждали.

Де Вил беше шокиран и едва успя да се овладее. Той си спомни за ужаса по време на германската окупация, унижението на Франция, всички села, махали и лозя, спомни си, че Хитлер никога не би посмял да атакува Полша и да започне войната без пакта на Сталин за ненападение, с който той защитаваше тила си. Без Сталин нямаше да има война, нито катастрофа и всички ние щяхме да бъдем много по-добре.