Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 55

— Веднага, сър — отвръщам аз и като затварям телефона, се обръщам към шефа на техническата служба. — Благодаря за интересната лекция, Кю.

Той с мъка отлепя очи от своята механизирана птичка, за да ме погледне.

— Няма за какво, Джон. Само не забравяйте да отделите половин час за обучение, преди да заминете. Дроновете се управляват лесно, но има някои тънкости, които трябва да усвоите.

Интерлюдия

Брегът на Амударя

Изгряващият резен от слънцето надзърна от падината между двата пясъчни хълма, а сетне се притули зад по-високия. Момчето замижа — в очите му за миг блесна пълноводната Амударя, през която светилото беше прехвърлило огнената си диря. Ветрецът сякаш стихна, щурците замлъкнаха и уханието на пръснатите тук-там миниатюрни полянки от цветя и билки край пътя се сви нейде зад усещането за сигурност и уют, което лъхаше от очертаващия се под просенената бяла тъкан кльощав гръб на дядо му. За известно време в околната пустиня се разнасяше само проскърцването на поклащащата се каручка и редките подвиквания на стареца към магарето.

После далечен гръм прекъсна съня от детството и Каландара се върна в настоящето или, казано с други думи, в очакване на нещо неприятно. Огледа се, видя около себе си стените на укрепения дом и се отпусна. Зад отворения прозорец плискаха непокорните вълни на реката — уж някогашната, но няколкостотин мили по течението по-нагоре.

Единствената неприятност, която го споходи, беше мисълта, че старостта наближава. Все по-често сънят го издебваше за четвърт час в средата на деня и го напускаше също тъй внезапно, оставяйки след себе си краткотрайна слабост. Каландара знаеше какво означава тя — че времето му изтича и той няма дълго да се радва, че е постигнал най-голямата си цел. Ако изобщо успееше да я постигне.

Беше се примирил, че слугите на Злото няма да пълзят десетилетия наред в краката му като покорни роби, но мечтаеше да изпита в пълна мяра сладостта на неограничаваната от нищо власт. Макар за ден, но да живее като победител.

Той се усмихна на укротената си мечта и пак притвори клепачи. Там, в съня му, магарето пощипваше трева от голямата зелена туфа край реката, а дядо му забиваше клон след клон във водата на метър от брега. Докато забучи последния, поувехналите листа на първия вече се бяха изправили. До месец–два реката щеше да натрупа кал и пясък между новите върбички и да увеличи площта на нивата им с още триста квадратни фута. Така догодина щяха да допълнят оскъдния си залък с още зеленчуци.

Момчето знаеше, че сега предстои най-хубавата част. Дядо му ще извади от кошницата хляб, буца сирене и четири-пет домата и след първите няколко залъка ще подхване любимите истории на внука — за пророка Заратустра и за последния хорезъмски владетел Джалолидин Машуберди, който разгромил войските на самия Чингиз хан.

Не знаеше обаче, че съветските ръководители — прослойка тесногръди функционери без представа какво е това история, благородство, чест — са нанесли поредния си удар върху хилядолетната цивилизация на родната му страна. Първият беше нанесен още в детството на дядо му. За да създадат СССР, Ленин и Сталин откъснаха от снагата на Узбекистан десетки градове и територии и ги подариха на околните републики, чието номадско население нямаше поминък.