Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 41

Бръквам във вътрешния джоб на сакото си и изваждам островърхата си химикалка. Ди безмълвно ми подава пачка листчета за бележки. Откъсвам две от тях и бавно обхождам с очи фотокопието, като отбелязвам всяка несрещана дотогава пиктограма. Стигам до края и преброявам знаците на оригинала. В него се срещат само девет големи и пет малки пиктограми, ала тези четиринадесет знака се повтарят общо 272 пъти.

Интересно число. Напомня ми за трансцендентната константа, която е основа на естествените логаритми: е = 2.72.

Хм, математиката е стигнала до логаритмите много векове по-късно. Нито египтяните, нито елините са ги познавали. Във всеки случай тази оскъдна поредица от знаци навява определени мисли. Естествено, че египтолозите са се препънали в превода — това тук не е език в общоприетия смисъл на думата, а…

— Мисля, че това е система от знаци, която не обслужва някой натурален език, а има специфично предназначение, може би за геометрични изчисления — начевам аз. — Доколкото си спомням, геометрията е тръгнала точно от Египет — заради ежегодните разливи на Нил се е налагало всяка година наново да се определя чии земи къде са и каква площ заемат…

Напрегнатото изражение на Ди ме подтиква да препускам по-нататък по очертаващия се път, ала аз изведнъж се сепвам.

Дали техническото образование не ми играе лоша шега? Разливите на Нил са подвластни на инженерния гений на Леонардо, но откъсът от тази прото-„Илиада“, който прочетох, има връзка с изкуството на гений от съвсем друг порядък. Орфей е бил не инженер, а поет и музикант, и ако той е искал да направи таен запис на нещо, то това биха били не изчисления, а ноти. Ноти! Възможно ли е да са ноти?

Мисълта е така изненадваща, че аз се вторачвам в Ди, чудейки се дали да я споделя с него.

Не ми се ще да продължавам сам. Нуждая се от партньор, който да следи мисълта ми и да откликва, ала някакъв гласец в главата ми пошепва, че Ди не е подходящ за тази цел. Затова се връщам там, докъдето бях стигнал, преди той да ми подаде последния лист.

— Одисей е счупил лирата, защото не е знаел как да свири на нея и мисълта, че с нейна помощ Орфей е укротявал зверовете и е карал дърветата и скалите да го следват, го е плашела до полуда.

В сивите очи заиграва пламък: „Още, още!“

— Вероятно затова се е опитал да изтръгне от инструмента туптящото му сърце — музиката. Едва ли си е давал сметка, че оръжието, от което се страхува, не е лирата, а музиката. Защото не самият инструмент, а музиката му е била неподвластна. Одисей се е боял, че музиката може да го промени, може да промени неговата същност…

Внезапното озарение ме изтръгва от древността с такава скорост, че аз завършвам почти без дъх:

— Но това означава, че още траките са имали…

Мисълта е толкова дива, че не я довършвам и умолително поглеждам Ди. Този път той реагира като идеалния партньор.

— Точно така, Джон. Психотронно оръжие.