Читать «Тракийският капан» онлайн - страница 27

Дали Ди е подбрал „Златното пътуване до Самарканд“ само заради онази реплика на Ишак, за която разправят, че е гравирана на часовниковата кула в главната квартира на Остриетата в Хиърфорд?

„Ние сме пилигримите и досега винаги стигаме все по-надалеч, отвъд онази заснежена планина, през бурното или бляскаво море.“

Някой рязко усилва музиката и аз се усмихвам — един от най-сладостните ми детски спомени е как в просъница чувам „Джизъс Крайст Сюпърстар“ или „Дийп Пърпъл“ и приглушените гласове на моите родители, които долитат от всекидневната. Ди обаче вероятно е отгледан на друга музика, защото се намръщва и тръгва към прозореца с надеждата, че го е оставил отворен и като го затвори, мелодията ще секне. Дали като дете са го приспивали с Джовани Палестрина, или е от следващото поколение — онова, на което предкласиката му се струва малко ретро?

Въпреки че прозорецът очевидно е добре затворен, той го отваря. Отвън нахлува уличният шум и Ди бързо поправя грешката си. Лицето му е каменно, но той все пак дава израз на раздразнението си:

— Сигурно не е и чувал оригинала.

Идеята, че Андрю Лойд Уебър може би е заимствал от някакъв по-ранен композитор, е твърде екзотична, за да я подмина току-така.

— Оригинала ли, сър?

— „Пиратите от Пензанс“, Джон. Не слушай само ритъма, а обърни внимание на първите тактове от мелодията, доколкото изобщо е останала някаква мелодия. Вярно, че по-нататъшната разработка е съвсем друга, но този човек трябва да плаща авторски права на Съливан.

А Джеймс Джойс трябва да плаща на Омир, доразвивам на ум мисълта му, докато той обикаля бюрото си. Преди да седне, Ди хвърля за последно недоброжелателен поглед нагоре, където живее досадният меломан, и пак нахлузва на лицето си стоическата маска.

Настанен удобно в старото кожено кресло „Ливингстън клъб“ аз го изчаквам да заеме любимата си поза и да измъкне лулата и тютюна. После, за да отвлека вниманието му от музикалния дразнител, му предлагам неочаквана гледна точка към творбата на Флекър.

— Една от най-силните пиеси на източна тема — казвам. — И същевременно една от най-подвеждащите.

— Какво имаш предвид?

— Името на любимия менестрел на Харун ар Рашид. Ако Ишак стигне до Самарканд, без пътьом да си смени името, краят на Златния път със сигурност ще му се види черен. Флекър вероятно го е нарекъл така заради звучността и източния аромат, който носи името. Само че как ли бихме реагирали ние, ако някой сирийски или персийски драматург реши да вкара в пиесата си фаворита на някой наш крал или кралица, като го нарече Магаре?

Млъквам, за да се насладя на ефекта, но днес Ди не е склонен да поощрява самолюбието ми.

— Продължавай — казва той, като тъпче с отмерени движения лулата си.

— За ухото на англоговорещия театрал Ишак може да звучи добре, но за истинските жители на Самарканд това е име, достойно само за някой от събратята на Ийори. Чудя се каква част от нашите представи за другите народи е формирана от подобни недоразумения, гафове или откровено непознаване на техните реалии и истински мотиви.