Читать «Точно в полунощ» онлайн - страница 2

Автобусът спря за втори път късно през деня в по-бедната и занемарена част на малък град. Вероятно беше окръжен център. Или поне седалище на някои окръжни служби като полицейското управление например. Защото тук имаше арестанти. Това беше очевидно. Видя табели на фирми за предоставяне на гаранции, както и заложна къща. Пълно обслужване, осигурено от наредените един до друг офиси, изпълнили занемарената улица зад тоалетните на автогарата.

Ричър се беше схванал от дългото возене. Запъти се безцелно към улицата. Просто за да се раздвижи. Когато приближи заложната къща, преброи китарите на витрината. Седем. Всяка от тях можеше да разкаже по някоя тъжна история. Като песен от радиостанция за кънтри музика. История за несбъднати мечти. На дъното на витрината имаше стъклени поставки с наредени по тях дреболии. И всевъзможни бижута. Включително пръстени. Включително от онези пръстени, на които е гравирано името на училището или университета, който си завършил. На витрината имаше само гимназиални пръстени. С едно изключение. Пръстен от „Уест Пойнт“, випуск 2005 г.

Беше хубав, с изящен златен филигран и елипсовиден черен камък, може би полускъпоценен, заобиколен от надпис Уест Пойнт 2005. Шрифтът бе старинен, а видът на пръстена — класически. Абсолвентите на военната академия сами проектираха своите пръстени. Правеха ги каквито си пожелаят. Това бе стара традиция, защото пръстените на „Уест Пойнт“ бяха първите пръстени на учебно заведение в страната. Този на витрината беше много малък. Не би станал на никой от пръстите на Ричър. Дори на кутрето. Но и там не би стигнал по-нагоре от нокътя му. Толкова беше малък. Определено бе дамски. Вероятно копие, направено за приятелка или годеница. Имаше такава практика — подобни пръстени се подаряваха като сувенир.

А може би не.

Ричър отвори вратата на заложната къща и влезе вътре. Мъжът зад касата вдигна поглед. Беше едър, мръсен и развлечен, около трийсет и пет, мургав и доста пълен. Очите му гледаха хитро. Достатъчно хитро, за да знае как да реагира на появата на новия клиент с ръст от метър и деветдесет и три и тегло от сто и десет килограма. Реагира инстинктивно. Не се страхуваше. Под щанда сигурно държеше заредена пушка. Освен ако не беше глупак. А нямаше вид на такъв. Във всеки случай, не беше от хората, които поемаха рискове. Не искаше думите му да прозвучат заплашително, но не искаше и да прозвучат сервилно. Въпрос на гордост. Затова попита:

— Как е?

Никак, помисли си Ричър. Ако трябва да бъда откровен. Чан сигурно вече се бе върнала в Сиатъл. Върнала се бе към обичайния си живот. Въпреки това каза:

— Не се оплаквам.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Покажете ми пръстените.

Мъжът взе от витрината поставката с пръстените. Сложи я върху щанда. Пръстенът от „Уест Пойнт“ се бе претърколил като миниатюрна топка за голф. Беше гравиран от вътрешната страна, а това означаваше, че не е копие. Не беше подарък за приятелка или годеница. Никой не гравираше копията. Стара традиция. Никой не знаеше защо.