Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 24

— Познаваше ли го?

— Разбира се, че го познавах. Дори и ти. Кавалер Мизурака.

* * *

— Монталбано? Току-що ми се обадиха от Палермо. Не само че е необходимо да се направи пресконференция, но е важно тя да има определен отзвук. Нужна е заради тяхната стратегия. Ще дойдат журналисти и от други градове, ще съобщят новината и по националните информационни емисии. Всъщност работата е дебела.

— Ще искат да покажат, че новото правителство не само че не загърбва борбата с мафията, ами дори става още по-активно.

— Монталбано, какво ви прихваща?

— Нищо, чета заглавията за вдругиден.

— Пресконференцията е обявена за утре сутринта в десет. Исках да ви уведомя навреме.

— Благодаря ви, господин началник, но аз какво общо имам?

— Монталбано, аз съм мил и драг, но до определен момент. Разбира се, че вие имате общо, и още как! Не се правете на дете!

— И какво трябва да кажа?

— О, господи, благословени! Ще кажете това, което сте написали в рапорта.

— Кой рапорт?

— Не чух добре. Какво казахте?

— Нищо.

— Опитайте се да говорите ясно, без да произнасяте неправилно думите и без да гледате в земята. А, ръцете. Решете един път завинаги къде да ги сложите и ги дръжте там. Не правете като последния път, когато журналистът от „Кориере“ ми подсказа на висок глас, че трябва да ви ги отрежа, за да ви накарам да се почувствате по-удобно.

— Ако започнат да ме „въпросират“?

— Разбира се, че ще ви „въпросират“, нека да използвам и аз вашия изкълчен италиански. Журналисти са, нали? Приятен ден.

* * *

Тъй като беше твърде изнервен заради случващото се и за онова, което щеше да се случи на следващия ден, не го сдържаше в офиса. Излезе и мина през обичайния дюкян, взе си голяма кесия с печена леблебия, солени тиквени семки и фъстъци и се отправи към кея. Когато стигна в основата на фара и се обърна, за да се върне назад, се озова лице в лице с Ернесто Бонфильо, собственик на туристическа агенция и голям приятел на скоро споминалия се кавалер Мизурака.

— Нищо ли не може да се направи? — нахвърли му се почти Бонфильо.

Монталбано, който се опитваше да извади парче ядка от американски фъстък, което се беше задръстило между два от зъбите му, го погледна шашардисано.

— Питам нищо ли не може да се направи? — повтори му Бонфильо, твърд като земята, и на свой ред го погледна накриво.

— В какъв смисъл да се направи?

— В смисъл за моя нещастен и оплакван покойник.

— Желаете ли? Заповядайте! — каза комисарят, подавайки му кесията.

— Да, благодаря — отвърна му другият, като си взе шепа ядки.

Паузата послужи на Монталбано да разгледа по-добре събеседника си, който освен много близък приятел на кавалера, беше човек, изповядващ крайнодесни убеждения и май една от дъските му хлопаше.

— Вие говорите за Мизурака?

— Не, за дядо ми.

— И аз какво трябва да направя?

— Да арестувате убийците. Ваше задължение е.

— И кои би трябвало да са тия убийци?

— Не би трябвало, те са. Отнася се за членовете на провинциалния комитет на партията, които не бяха достойни да го имат в редиците си. Те са го убили.