Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 22

— За какво вкъщи ми говорите! Фацио не ви ли го каза току-що? Идваме директно от Палермо. Когато стигнахме там, където е седалището на отдела за борба с организираната престъпност, и предадохме Тано Гърка, ни сложиха всеки поотделно в различна стая. Тъй като носът все още ме болеше, исках да си направя компрес. След около половин час, през който никой не се появи, отворих вратата. И се озовах пред един колега. Той ме попита къде отивам. Казах, че съм тръгнал да потърся вода, за да си почистя носа, а той ми отвърна, че не може да излизам и трябва да се върна в стаята. Разбрахте ли ме, комисарю? Пазеха ме! Като че ли аз бях Тано Гърка!

— Не произнасяй това име и намали тона! — смъмри го Монталбано. — Никой не трябва да знае, че сме го хванали! Първия, който проговори, ще го изпратя с ритници в задника на остров Азинара.

— Охраняваха всеки един от нас — подхвана отново Фацио с възмутено лице.

Галуцо продължи разказа си:

— След около час в стаята влезе някакъв, познавам го, ваш колега, който премина към отдел „Антимафия“. Струва ми се, че се казва Шакитано.

„Голям лайнар“ — помисли си мълниеносно комисарят, но не каза нищо.

— Погледна ме все едно съм някакъв миризливец, някакъв бедняк, просещ милостиня. Продължи да се взира в мен още малко, а после каза: „Знаеш ли, че в такъв вид не можеш да се представиш пред господин префекта?“ — Беше наранен от абсурдното отношение на своя колега и едва се сдържаше да говори по-тихо. — И на всичкото отгоре ме гледаше ядосано, като че ли вината беше моя! После излезе, мърморейки. След това дойде друг колега, донесе ми сако и чиста риза.

— Сега аз ще говоря — намеси се Фацио, изтъквайки по-високия си чин от него. — Накратко, от три следобед до полунощ вчера вечерта всеки от нас е бил разпитван осем пъти от осем различни човека.

— Какво искаха да знаят?

— Как сме го арестували.

— В интерес на истината мен ме разпитваха десет пъти — каза с определена гордост Джермана.

— Към един през нощта ни събраха на едно място — продължи Фацио — и ни заведоха в някаква голяма стая, нещо като просторен офис, в който имаше два дивана, осем стола и четири маси. Изключиха телефоните и взеха апаратите със себе си. След това ни изпратиха четири смрадливи сандвича и четири топли бири, които приличаха на пикня. Настанихме се по-удобно и към осем тази сутрин дойде някакъв, който ни каза, че може да се върнем във Вигата. Нито приятен ден, нито „марш оттук“, както се казва на куче, когато искаш да го изгониш. Нищо.

— Добре — каза Монталбано. — Какво искате да правите? Отивайте си вкъщи, починете си и се върнете тук късно следобед. Уверявам ви, че тази история ще я разкажа на началника на областната дирекция на полицията.

* * *

— Ало? Обажда се комисар Салво Монталбано от Вигата. Бих искал да говоря с комисар Артуро Шакитано.

— Останете на линия, ако обичате.

Монталбано взе лист и химикалка. Нарисува нещо, без да се замисли, и чак след това си даде сметка, че е нарисувал задник, седнал върху тоалетна чиния.

— Съжалявам, но комисарят е на събрание.