Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 26
Андреа Камиллери
— Нещо ново? — попита на влизане.
— Има лично писмо до вас, което току-що дойде по пощата — каза му Катарела и подчерта, сричайки: — Лич-но.
На бюрото му имаше картичка от баща му и няколко служебни съобщения.
— Катаре, къде си сложил писмото?
— Казах ви, че е лично! — засегна се полицаят.
— Какво означава това?
— Означава, че щом е лично, трябваше да ги накарам да го доставят на съответната личност.
— Добре де, ама личността е тук, пред теб, а писмото къде е?
— Там, където трябваше да отиде. Където личността лично живее. Казах на пощальона да го занесе във вашия дом, господин комисерийо, в Маринела.
* * *
Пред гостилницата „Свети Калоджеро“ стоеше, за да подиша малко чист въздух, собственикът й, който беше и готвач в нея.
— Комисарю, какво правите, ще ме подминете ли?
— Отивам да си ям вкъщи.
— Ех, направете както ви е угодно, но аз имам едни раци за печене, които все едно не ги ядеш, а ги сънуваш.
Монталбано влезе, победен повече от представата за тях, отколкото от желанието. След като приключи с яденето, отдалечи приборите, кръстоса ръцете си върху масата, подпря главата си на тях и задряма. Почти винаги се хранеше в една заличка с три маси. На сервитьора Серафино не му беше трудно да отклонява клиентите към големия салон, за да може комисарят да остане на спокойствие. Към четири часа, когато заведението вече беше затворено, а Монталбано не даваше никакви признаци на живот, собственикът му приготви чаша силно кафе и деликатно го събуди.
6
Напълно беше забравил за свръхличното писмо, предизвестено му от Катарела. Дойде му на ум за него едва когато го настъпи, докато влизаше в дома си. Пощальонът го беше пъхнал под вратата. Адресът изглеждаше като написан върху анонимно писмо. „Монталбано — Полицейски участък“, а горе вляво — обозначението: лично. От което, за съжаление, всички мозъчни връзки в главата на Катарела бяха дали накъсо.
Но за анонимно — не се оказа анонимно, напротив. Подписът, който Монталбано веднага видя, го взриви.
Уважаеми комисарю,
помислих си, че е твърде вероятно да не съм в състояние да дойда при вас утре сутринта, както се бяхме уговорили. Ако случайно, което ми се струва много вероятно, събранието на провинциалния комитет в Монтелуза, където отивам веднага щом приключа с това писмо, би могло да завърши безрезултатно относно моето искане, считам за мое задължение да отида в Палермо, за да се опитам да разбуня духовете и съзнанието на онези другари, които заемат наистина решаващи длъжности вътре в партията. Готов съм дори да отлетя за Рим, за да поискам аудиенция с националния секретар. Тези мои намерения, ако се реализират, биха отдалечили малко нашата среща и затова моля да бъда извинен, че в писмен вид изпращам онова, което бих желал да ви кажа на глас лично.
Както със сигурност ще си спомните, на следващия ден след странния обир-необир на супермаркета спонтанно дойдох в участъка, за да разкажа онова, което случайно бях видял, а именно група хора, които спокойно вършеха работата си, дори и в необичайния час на запалени лампи. Наглеждаше ги някакъв индивид в униформа, която ми се стори, че е на нощния пазач. Никой, преминавайки, не би могъл да забележи нещо ненормално в тази сцена. Ако бях забелязал нещо необичайно, аз самият щях да се погрижа да уведомя органите на реда.
В нощта след като дадох моите свидетелски показания, не успях да затворя очи от нервна превъзбуда, причинена ми от дискусиите с някои другари, така че се върнах в мислите си към сцената на обира. Едва тогава си спомних факт, който може да се окаже доста важен. На връщане от Монтелуза, както бях нервиран, обърках пътя за влизане във Вигата, отскоро превърнат в сложен за шофиране град заради поредицата безсмислени еднопосочни улици в него. По тази причина, вместо да поема по улица „Гранет“, навлязох по старата улица „Линкълн“, но се оказах в насрещното движение. Забелязвайки след около петдесетина метра грешката си, реших да се върна на задна скорост. Маневра, която приключих там, където започваше уличка „Трупия“, в която щях да вляза на заден, а след това да тръгна в правилната посока. Но ми беше невъзможно да го направя, защото същата я намерих буквално задръстена от някаква голяма кола, марка „Улис“, нашироко рекламирана през последните дни, но все още непусната в продажба, освен няколкото пилотни бройки. Беше с номер Монтелуза 328280. При това положение не ми оставаше друго, освен да продължа да карам в нарушение. След няколко метра излязох на площад „Старата църква“, където се издига супермаркетът.
Ще ви спестя по-нататъшните разследвания, защото тази кола, между другото, единствена в градчето, принадлежи на господин Кармело Инграсия. И така, с оглед на това, че Инграсия живее в Монте Дукале, какво правеше неговата кола на две крачки от супермаркета, също собственост на Инграсия, който междувременно привидно го ограбваха? Оставям на вас да намерите отговора.
Вярвайте ми, ваш много предан
