Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 20

— Няма да го разискваме. Фалшивия ще го оставя на видно място за неизбежната „къртица“, която ще си направи труда да го предаде на пресата или на мафията. Онзи, достоверния, ще го сложа в сейфа — усмихна се. — Що се отнася до повишението, което, струва ми се, ви ужасява, елате в петък вечерта у дома и ще поговорим на спокойствие. Знаете ли, съпругата ми е измислила някакъв страхотен специален сос със сибирски лук.

* * *

Кавалер Джерландо Мизурака, на осемдесет и четири години, които войнствено отстояваше, не изневери на себе си и веднага намери повод, за да започне да се кара с комисаря, щом той вдигна телефона:

— Кой е този глупав телефонист, който ме свърза с вас?

— Защо, какво ви е направил?

— Не можеше да разбере фамилията ми! Не успяваше да влезе в тази негова желязна глава! Наричаше ме Бизурата, като лекарството, което съдържа магнезий! — Направи подозрителна пауза и смени тона: — Вие давате ли гаранция, че става въпрос само за една нещастна дървена глава?

Като си помисли, че на телефона е бил Катарела, Монталбано демонстрира своята убеденост:

— Мога да ви го гарантирам. Ама защо искате гаранции, извинете?

— Защото, ако има намерението да ме прецака или да прецака това, което представлявам аз, след пет минути идвам в полицейското управление и ще му скъсам задника, честен кръст!

„Какво представлява кавалер Мизурака? — запита се Монталбано, докато другият продължаваше с ужасяващите си заплахи. — Нищо, абсолютно нищо от гледна точка на, как да я наречем, официалната информация. Общински чиновник, отдавна пенсионер, който не беше заемал публични длъжности и беше само един обикновен член на партията. Безупречно честен, той живееше скромно, почти бедно. Дори във времената на Мусолини не беше поискал да се възползва от властта и беше останал завинаги, както се казваше тогава, един верен, но прост редник. От 1935 година нататък за компенсация беше участвал във всички войни, озовавайки се в центъра на най-тежките битки, но не беше загубил нито една. Изглеждаше като надарен със способността да се намира на няколко места едновременно — от Гуадалахара в Испания до Бир ел Гоби в Северна Африка, преминавайки през Аксум в Етиопия. Следваха пленничеството в Тексас и отказът му да сътрудничи, което следователно го беше довело до още по-тежък плен, само на хляб и вода. Значи, представляваше — заключи Монталбано — историческата памет за историческите грешки, разбира се, но преживени от него с наивна вяра и плащайки лично за тях. Сред доста сериозните си рани имаше една, заради която куцаше с левия крак.“

— Ама вие, ако сте били в състояние, щяхте ли да отидете да се сражавате в Сало с немците и републиканците? — беше го попитал неочаквано веднъж Монталбано, който по свой начин му мислеше доброто. Така е, защото в това голямо кино от корумпиращи и корумпирани, рушветаджии, подкупващи, лъжци, крадци, клетвопрестъпници, към което всеки ден се присъединяваха нови и нови епизоди, комисарят беше започнал да изпитва чувство на привързаност към хората, за които знаеше, че са неизлечимо честни.