Читать «Там, където тревата е черна» онлайн - страница 4

— Не така — обясняваше ми Яна. — Взимаш ножа и бодваш леко точно там, където тревата се е впила в кожата ти. После тя сама пада.

— Ами ако не падне? — правя се на идиот аз. — Тогава какво?

— Ако не падне, сдобиваш се с безплатен придатък за цял живот — усмихва ми се тя. Усмивката й наистина е завладяваща. — Но обикновено пада.

Аз клатя глава невярващо, след което изпълнявам предписаната процедура. Пиявицата се отлепя лекичко и цопва на земята. Яна мигом я хваща и я пуска в дълбока метална кофа. Слага отгоре й капак и той издрънчава в настъпилата тишина.

— Какво ще ги правиш? — нарушавам мълчанието аз.

— Когато се напълни, ще ги изхвърля навън — откровено ми заявява тя.

— Мо-о-ля? — не вярвам на ушите си.

— Всяко живо същество има право да живее. Те не са виновни, че са се родили такива.

— Поне гледай да ги изхвърлиш по-далеч от тук — напомням й. — Аз също съм живо същество, ако си забравила.

Отново усмивка. На фона на сиянието от свещта лицето й изглежда изтъкано от светлина.

— Красива си — казвам й аз.

— Благодаря — лека руменина плъзва по изящните й страни.

— Защо ме спаси?

— Защото беше в опасност. Видях как колата сякаш изскочи от нищото и в следващия момент вече беше заклещена в короната на дървото. Имах само няколко минути на разположение, преди то да се пробуди и да се нахвърли върху теб. Изкатерих се по ствола и… останалото го знаеш.

Кимнах. Бях отстранил повече от половината пиявици и сега дънките ми бяха целите на дупки, сякаш прогорени от цигара.

— А и освен това си добър човек.

Изтървах ножа и той глухо тупна на пръстения под.

— Откъде знаеш? — гласът ми беше дрезгав.

— Знам. Прочетох го в очите ти.

— Те бяха затворени — усмихвам се аз.

В погледа й отново проблясва пламъче.

— Мога да преценявам хората… За разлика от теб.

— Така ли? — гласът ми звучи леко обидено. — И защо?

— Защото в противен случай нямаше да се мъкнеш след мен — без да знаеш нищо нито за водача си, нито за света, в който си се озовал.

— Така е — мъдро заключавам аз. — Сигурно ей сега ще се превърнеш в чудовищен демон и ще изпиеш мозъка ми, а аз…

Пронизителен писък оглася пространството. Мръсните стъкла на прозорчетата издрънчават, сякаш внезапен порив на вятъра се е стоварил върху тях. Свещта изгасва, а Яна се хвърля към мен.

— Бързо! Лягай долу!

И двамата мигом се изсипваме на пода. Мога да доловя учестеното й дишане, а сърцето ми като че ли кънти директно в мозъка ми. Косата й ухае приятно в мрака, докато навън сякаш вилнеят най-свирепите същества от преизподнята. Писъците са придружени от страховито пляскане на криле — съдейки по звука, това трябва да бъдат огромни, ципести, черни криле. Криле на демон.

Когато всичко отшумява, когато детският плач и разтревожените викове на хората постепенно утихват, аз се обръщам треперещ към Яна и устните ми сами изричат въпроса:

— Що за свят е този?

Тя вдига рамене. После ме прегръща и се разридава. Устните й трескаво търсят моите в мрака, и когато най-накрая ги откриват, ние се сливаме в дълга и томителна целувка.