Читать «Там, където тревата е черна» онлайн - страница 3
Адриан Лазаровски
Чудовището беше високо около шест метра. Гущероподобното му тяло завършваше с грозна човешка глава с малки очички и широка уста, осеяна с остри зъби. Дългата му месеста опашка се тътреше след него, подобно на тлъст и мазен земен червей. Задните му крака бяха изключително големи и развити, за разлика от предните му крайници, които приличаха на атрофирали ръчички. Кожата около врата му висеше надиплена на противни гънки. Нямаше (доколкото можех да видя) нито окосмяване, нито люспи. Туловището му изглеждаше ранимо, подпухнало и белезникаво и излъчваше слабо фосфоресциращо сияние.
Внезапно ме връхлита ярък спомен от детството ми. Аз стоя на пода в хола, навън вилнее снежна буря, но вкъщи е приятно топло и сигурно. Разтворил съм любимата си книжка — „Палеонтология в картинки“ — и се взирам съсредоточено в цветната илюстрация, показваща сблъсък на анкилозавър и тиранозавър. Слънчевите лъчи играят по бронираните им гърбове, а светът им ми изглежда по-реален от истинския.
Тиранозавър рекс…
Точно на това ми прилича съществото — с единствената разлика, че има човешко лице. Но така е още по-страшно.
Чудовището тежко пристъпваше, бавно въртейки уродливата си глава наляво и надясно. Езикът му се стрелваше зад дългите зъби, а ръчичките му присвиваха и разтваряха пръстите със закривени нокти.
Не смеех да помръдна. Макар че не виждах Яна (усещах единствено пламналата й длан, която изгаряше моята), бях сигурен, че и тя прави същото.
Сега беше на по малко от пет метра от нас. Молех се обонянието му да не е силно развито — в противен случай с нас бе свършено. То пристъпи още по-близо и аз успях да разгледам огромните му крака и масивните им нокти. След това рязко се обърна, описа мълниеносен полукръг с опашката си (при което едва не ни отнесе главите) и се отдалечи в беззвездната нощ.
След цяла вечност Яна разтърси ръката ми и прошепна:
— Да тръгваме.
Бях онемял. Само й кимнах, след което се опитах да се изправя.
Не можах. Изглежда се бях схванал.
Пробвах пак и този път успях. Притесни ме единствено необичайното изпращяване, което долових. Погледнах надолу и видях по краката ми да се поклащат десетки висящи стъбълца, подобни на дълги дебели ресни. Понечих да ги откъсна, но Яна ме спря.
— Остави ги. После.
Послушах я. Това момиче заслужаваше да се вслушваш в думите му.
След което отново се отправихме на път.
Убежището се оказа уютно помещение, разположено под земята, с тесни прозорчета в горната част на едната стена, гледащи на нивото на пръстта отвън. Най-вероятно бе служило за мазе (ако в този свят
