Читать «Там, където тревата е черна» онлайн - страница 2

Проврях се подир нея и погледнах надолу. Кръвта мълниеносно нахлу в главата ми. Намирах се най-малко на десетметрова височина, а тя стоеше долу напълно невредима и енергично ми махаше с ръка.

Зад гърба ми се чу рязко изпукване, като че ли онези клони бяха прекършили гръбначния стълб на човека. Нямах никакво време за губене.

Поех си дълбоко въздух, прошепнах нещо като импровизирана молитва и полетях надолу тъкмо в мига, когато клоните вече пробиваха хастара на седалката пред мен и всеки момент щяха да покажат муцунките си.

Глухо тупване, мигновена болка, след което се превъртях и се изправих.

— Добре, че тревата е мека — казах аз.

— Не съвсем — усмихна ми се тя.

— Какво искаш да кажеш?

— После — прошепна момичето и сложи пръст на устните ми. — Сега да вървим.

— Къде? — попитах.

— В Убежището.

Когато се отдалечихме достатъчно от дървото, тя протегна дясната си ръка.

— Името ми е Яна.

— Евгений. Приятно ми е — казах аз и отвърнах на жеста.

Тя се усмихна. На лунната светлина можех да видя, че има много хубава усмивка. В очите й обаче се долавяше нещо тъжно. И страдалческо.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Обаче имам няколко въпроса…

— Само няколко? — отново тази усмивка, придружена от ироничен блясък в очите й.

— Е, не точно, но…

— Шшт — изведнъж прошепна тя и се приведе в тревата. Аз направих същото.

Бяхме приклекнали в неголям овраг, покрит, както и всичко наоколо, което бях видял досега, с гъста черна трева, висока двайсетина сантиметра. Нямаше никакъв сняг, а и времето не бе така студено — да не говорим за най-студения ден от 78-ма насам. Нямаше улици, шосета и пътища — навсякъде само тази трева. Не бях чул и никакви автомобили, автобуси или камиони. По едно време пресякохме някаква железопътна линия, но траверсите бяха напълно скрити от черната растителност. Тя бе толкова гъста, че напомняше козина. Сякаш ние сме въшките, бродещи по гърба на огромен незнаен звяр, помислих си аз.

Погледнах към небето. Луната се бе скрила зад тежки черни облаци. Не се виждаше нито една звезда. Докато зяпах нагоре, нещо ме ощипа силно по бедрото. Потрепнах от острата болка и обърнах поглед към Яна, но тя ми направи знак да кротувам.

Плъзнах ръка по крака си и не след дълго напипах причината. Дебело колкото палеца ми стволче, плътно прилепено до дънките ми като пиявица. Сграбчих здраво гадината с два пръста точно там, където се забиваше в кожата ми, след което рязко дръпнах.

Не се получи нищо.

Изругах наум и понечих да я дръпна за втори път, когато някакво раздвижване в мрака пред нас прикова погледа ми. Вгледах се напрегнато в тъмнината и щом започнах да различавам светещия силует на онова, което бродеше там, се вцепених от ужас.

Не, това не можеше да е истина.

С всички сили се опитвах да потисна мощния първоначален импулс да се изправя и да побягна. Внушавах си, че така само ще стане още по-лошо, че по този начин ще се превърна в сигурна плячка за съществото.

Яна стисна здраво дланта ми. Аз затворих за миг очи, след което отново ги отворих и вперих поглед в мрака.