Читать «Там, където тревата е черна» онлайн - страница 6

Тримата ме сграбчиха здраво и ме завлякоха към вратата на мазето. Обикновено тя се заключваше и само живеещите в блока имаха ключ, но ето че единият извади малко ключе от джоба си, пъхна го в бравата и отвори. Задърпаха ме надолу по стълбите и скоро се озовахме в тъмен коридор, осветен от една-единствена крушка в телена клетка. Мярнах вратата на нашето мазе — на нея бе намацана с боя цифрата 74 — но те ме влачеха някъде навътре, където никога досега не бях стъпвала. Не след дълго се спряхме пред една масивна врата, която се отвори с тежко проскърцване, и ме хвърлиха вътре. Знаех, че никой нямаше да ме чуе, ако се разкрещя, но точно това направих. Писъкът ми проехтя през всички коридори, но стените на блока бяха дебели и здрави, а и хората в последно време бяха станали глухи за чуждото нещастие. Якият веднага ми зашлеви два шамара (такива шамари никога не се забравят), след което процеди през зъби:

— Няма смисъл да викаш.

Въпреки това напъха онзи противен парцал в устата ми чак до гърлото и го омота с шала си. После свалиха палтото ми, съблякоха блузата ми и разкопчаха дънките ми. През цялото време се съпротивлявах яростно, като изпочупих ноктите си в тях, но всичко бе напразно. Когато останах по сутиен и бикини, те ме проснаха на пода и разкъсаха бельото ми. Стоях съвсем гола и беззащитна пред тях, в очите ми напираха сълзи, а онези копелета се хилеха и ме опипваха навсякъде с мръсните си пръсти. Единият взе да ме удря по лицето и когато якият разкопча панталона си, светът изведнъж почерня и изчезна.

— Когато отворих очи, се намирах тук — в това помещение, облечена в тези дрехи, легнала на ей този нар.

Гласът й трепереше. Аз стоях безмълвен. Страхувах се, че ако я докосна, тя ще изпищи. Въпреки това го направих.

Яна изхлипа.

— Ще… си… тръгнеш ли? — попита тя.

— Не — отговорих аз. — И… знаеш ли?

— Какво?

— И аз трябва да ти кажа нещо.

— Кажи.

Преглътнах. Страхувах се, че ще го сметне за елементарен кавалерски жест, целящ да я успокои и да й вдъхне сигурност. Но, Бога ми, аз знаех, че това е абсолютната истина. Понякога тези истини просто те връхлитат и ти не можеш да кажеш точно откога са истини за теб. Струва ти се, че си живял винаги с тях.

— Мисля, че те обичам.

Тя ме прегърна толкова силно, че за миг сякаш престанахме да бъдем две отделни личности и се превърнахме в едно същество, в чийто гърди биеше едно-единствено сърце.

Покой.

Тъмнина и тишина.

Ние лежим на нара, завити с тежките космати кожи, а голите ни тела са преплетени в невъобразима скулптура. Пръстите на Яна нежно изучават лицето ми, проследяват всяка извивка на кожата ми, след което се шмугват отново под завивките.

— От колко време си тук? — прошепвам.

— От два месеца. Точно. Шейсет и един дена.

— Странно — замислям се. — Откъде си толкова сигурна?

— Отбелязвам всеки ден с чертичка на онази стена — усмихва се тя. — Не съм толкова тъпа, колкото ме смяташ.