Читать «Там, където тревата е черна» онлайн - страница 5

В този миг се чувствах истински щастлив.

Драскане на кибрит; пламъчето се доближава до свещта и светлината отново се възцарява в стаята. Яна оправя косата си и въздъхва дълбоко.

— Значи, искаш да ти разкажа как се озовах тук.

— Да — гласът ми звучи неестествено глухо.

— Добре. Но… помни, че съм те предупредила.

— Помня.

— Може би ще поискаш да си тръгнеш…

— Няма да поискам.

Отново въздъхване, последвано от дълга пауза. Докосвам ръката й с върховете на пръстите си.

— Живеех в „Дружба“ 2 — в най-затънтената част — в един много висок блок с множество входове. Винаги ми е приличал на някаква кула от старинен замък, не знам защо. Апартаментът ни беше на дванайсетия етаж, гледаше точно към комините на ТЕЦ-а. Много неприятен изглед — особено нощем, когато обръчите от червени светлини проблясват в тъмнината — винаги са ме изпълвали с усещането за нещо зловещо. Баща ми беше починал от рак на белия дроб, затова там живеехме аз, майка, брат ми и Джеки — любимата ми немска овчарка. С нея се разбирах най-добре…

Мъничка сълза проблесна в ъгълчето на окото й. Тя я изтри машинално и продължи:

— Тая вечер бях останала до късно у една приятелка в центъра. Беше студена зимна вечер. Вятърът те пронизваше и аз потропвах с крака на спирката, за да се стопля. Беше станало дванайсет без три и почти бях изгубила надежда, че 204 изобщо ще мине. Когато се отчаях съвсем и реших да преброя парите си, за да видя дали ще ми стигнат за такси, иззад завоя се зададе раздрънкан стар икарус с един фар. Беше моят автобус. Качих се от последната врата — имах чувството, че вътре е по-студено, отколкото навън — и седнах на любимото си място до прозореца от лявата страна.

Автобусът бе полупразен — освен мен, пътниците бяха не повече от седем човека. Повечето бяха млади хора. На „Плиска“ четирима от пътуващите слязоха. Тогава забелязах двете момчета с кожени шуби. Седяха един до друг, от другата страна на колелото, и шумно разговаряха. Непрекъснато поглеждаха към мен и още тогава не ги харесах.

Когато дойде време да слизам, в автобуса бяхме останали само аз и те. Слязох бързо през същата врата, откъдето се бях качила, и закрачих енергично към къщи. Блокът ни не е много далеч от спирката, но се минава през един разкопан участък. Докато вървях, чувах зад себе си гласовете и подмятанията на младежите. Единият даже ми извика нещо, но се направих, че не съм го чула. Щом доближих входа, се поуспокоих и забавих ход. Извадих ключовете си, пъхнах този за външната врата в ключалката, и щом го завъртях, отворих вратата. Във входа беше тъмно. Протегнах ръка към ключа за осветлението (той се намираше вдясно, до редицата от пощенски кутии), и точно преди да го натисна, усетих нечие присъствие в помещението. В момента, в който лампите светнаха, някой ме сграбчи силно за раменете, завъртя ме и натика в устата ми някакъв парцал. Опитах се да го ударя, но той бе много силен и беше приклещил ръцете ми. Беше ме извил така, че да не мога и да го ритна. Бях в капан, но не се отказвах. Продължих да се извивам и напъвам, но в следващия миг вратата се отвори и във входа влязоха онези двамата от автобуса. Очите им блестяха като на плъхове, току-що докопали плячка.