Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 53

Мари седна на срещуположното кресло; между нас имаше малка масичка.

— Трябва ли да кажа нещо?

— Запознах се с едно момиче, казва се Елена Рамирес. Онзи ден се опита да влезе в клиниката ви.

Мари повдигна вежди.

— Опита се?

— Протестиращите отвън я прогониха, но тя вече била идвала там, за да провери как стоят нещата. И ще се върне.

— Не съм сигурна какво точно искате от мен.

— Елена е на шестнайсет, бременна във втория месец и полудяла от страх. — Извадих сгънат лист и го поставих на масичката между нас. — Това е копие от полицейски протокол, съставен преди четири години, когато по-голямата сестра на Елена забременяла. Бащата си пази пистолета оттогава и Елена смята, че този път ще го използва срещу нея.

— Иска да абортира.

— И тя не знае какво иска. И й е нужна помощ, за да реши.

Мари прегледа набързо протокола, сгъна го и го мушна между себе си и подлакътника на креслото.

— Не познавам Елена, но съм сигурна, че ще мога да я открия. Що се отнася до господин Рамирес…

— Вие се заемете с момичето. Оставете бащата на мен.

— Става.

Мари отпи от скоча си и остави чашата върху кръглата дървена подложка. Примигна и зачака.

— Баща ви смята, че сте луда.

— Казах ви. Баща ми е хищник. Съветвам ви да не му се пречкате.

— Знам как да открия Рей — казах й аз.

— Знаете как да го откриете?

— Знам как се е измъкнал от сградата на съда. И кой му е помогнал.

— И защо ми го казвате?

— Искахте да знаете.

— Не съм ви наела аз, господин Кели.

— Но трябва да знаете.

— Е, добре. Слушам ви.

Придърпах чантата си и извадих лаптопа.

— Запознах се с един студент. Кара магистърска степен по архитектура. Отдавна се навърта около зданието на съда.

— И какво прави?

— Снима. Бил е там в деня, когато Рей е чул присъдата си. На двайсет и петия етаж, при вас двамата. След това е слязъл долу в подземния гараж. Може би си го спомняте?

— Как изглежда?

— Около трийсетгодишен. Със светлокестенява коса. Доста атлетичен.

— Смътно си спомням някакъв мъж, който слезе след мен с другия асансьор. Но съм абсолютно сигурна, че бях сама, когато пристигна асансьорът на Рей.

— Само че се заблуждавате. Тези снимки са правени от студента. — Обърнах лаптопа с екрана към нея и кликнах върху една от снимките. — На първата чакате съпруга си.

Докато разглеждаше снимката, мускулите на долната й челюст потрепваха.

— Искам да обърнете специално внимание на тази — казах аз, като отворих следващата. — Заснета е в момента, когато вратите на асансьора се разтварят и вие разбирате, че Рей не е в кабината.

Тя се вгледа в снимката и подсмръкна.

— Спомням си това. Е, и?

— Погледнете я.

— Току-що го направих.

Отворих различна папка и й показах друга снимка.

— Тази е правена от мен преди около час. Същата отворена врата на асансьора, от приблизително същия ъгъл. Накарах студента да застане на вашето място.

— Имате късмет, че не работите за мен, господин Кели. Имам чувството, че едва ли ще изкарате дълго.

— Не го ли виждате?

— Какво да виждам?

— На снимката, която аз направих, задната стена на кабината е обляна в светлина. Цялата задна стена. Светлината идва от един-единствен източник, монтиран на тавана.