Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 52

— Мисля, че си уловил момента, в който Мари Пери е осъзнала, че съпругът й е изчезнал.

— Е, и?

— И това сигурно значи нещо. — Увеличих снимката на Мари, вперила поглед в празната кабина, докато изпълни целия екран. — Можеш ли да избистриш малко образа?

— Опитах се да я изчистя, преди да тръгна насам. Мога да я увелича още малко, ако искаш.

— Не, остави я както е. — Разгледах внимателно профила на Мари Пери. — Не трябва ли да изглежда по-учудена, отколкото е?

— Аз какво ти казах! През цялото време, докато я наблюдавах, тя имаше вид сякаш не е съвсем на себе си. Още горе на двайсет и петия етаж.

— Според теб знаела ли е, че Рей ще се чупи?

— Тогава не мислех така.

— А сега?

— И сега.

Отново се залових да изучавам снимките.

— Какво търсиш? — попита Уолъс.

— И аз не знам. Нещо, което пропускаме. Нещо, което липсва, а би трябвало да е там.

— Какво например?

— Ех, ако знаех… — Спрях, после погледнах Уолъс. — Ти все още ли имаш достъп до подземния гараж на сградата?

— Естествено.

— Можеш ли да ме вкараш там днес?

— Днес е събота.

— Можеш ли или не?

— Може и да мога. Защо?

Станах и му подхвърлих якето.

— Да вървим!

Нужни ни бяха три часа, за да разучим всичко най-внимателно. Първо огледахме още веднъж снимките на Уолъс, после обходихме прашния полумрак на подземния гараж във федералната сграда. Когато приключихме, аз бях убеден. Не знаех дали ще мога да го докажа, но бях убеден. И това ми стигаше. Прехвърлих снимките на Уолъс в лаптопа си. Той знаеше къде живее Мари Пери и искаше да дойде с мен, но аз му казах, че това няма да стане. Колкото по-малко знаеха странични хора, толкова по-добре. Затова отидох сам и паркирах малко по-нататък от жилището й — старинна сграда на три етажа от кафеникав камък на ъгъла на Астор Стрийт и крайбрежния булевард „Голд Коуст“. Мари пристигна с такси около шест и петнайсет. Валеше лек дъжд и тя притича до сградата, вдигнала вестник над главата си. Дадох й пет минути, после застанах на входната врата и натиснах звънеца. По домофона гласът й звучеше тенекиено.

— Аз съм — казах. — Кели.

Мълчание.

— Какво обичате, господин Кели?

— Помолихте ме да ви се обадя, ако открия Рей.

Отново мълчание. Този път по-дълго. Прокарах палец по дръжката на пистолета си. И тогава чух гласа й:

— Първи етаж.

Дистанционната ключалка избръмча и аз бутнах вратата. Фоайето на сградата беше мраморно и облицовано в махагон. До трите пощенски кутии върху малка масичка беше поставена ваза със свежи цветя. В дъното се виеше старо елегантно стълбище. Заизкачвах се нагоре. Тя ме пресрещна на площадката и ме въведе в жилището си, без да каже дума. Седнах на едно кресло до изстиналата камина и погледнах през прозореца към ръмящия дъжд. През улицата се виждаше друга скромна сграда, известна като Резиденцията на кардинала.

— Ще пиете ли нещо? — Тя вдигна нагоре кристалната чаша, която държеше в ръката си, пълна до половина с кехлибарена течност.

— Каквото ви се намира.

Намираше й се скоч. И то не от евтиния.

— Съжалявам за онзи път, в църквата — казах аз. — Бяхте права, не е моя работа.