Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 50
Майкл Харви
— Не. Тя спи на дивана.
— Виждаш ли я?
— Виждам всяка стая в къщата.
— Защо не я изчука?
— Не знам. Не го направи, и толкова.
— За какво си говориха?
— За Мари Пери.
— А друго?
— За някакво негово старо гадже.
— Знаем за нея.
— Е, и?
— За всичко сме се погрижили. Ти само продължавай да слушаш.
20
Събуди ме бръмчене до ухото ми. Маги скочи от леглото и заръмжа гърлено.
— Това е само телефонът.
Придърпах го от нощното шкафче. На екрана мигаше знакът за текстово съобщение. Кликнах върху него.
ЗАЩО НЕ ИЗТЕГЛИШ ПАРИТЕ?
Маги скочи на леглото до мен. Аз я почесах зад ушите и отново прочетох съобщението. После написах отговор:
СТОТЕ БОНА ЛИ?
Отговорът дойде мигновено:
ИМАШ ЛИ НАПРЕДЪК?
Написах:
ТРУДНО Е ДА СЕ КАЖЕ.
Пръстите ми се спряха над екрана на телефона. После добавих още нещо:
КОЙ СТЕ ВИЕ?
Зачаках, но отговор не последва. Затова написах още един ред:
МИСЛЯ, ЧЕ РЕЙ Е МЪРТЪВ.
Изчаках още пет минути, но моят клиент, ако това беше той, не се появи повече. Маги скочи от леглото и се протегна; тялото й зае перфектната йогийска поза „протягащо се куче“. И точно тогава се сетих, че имахме гостенка.
— Тя още ли е там?
Маги прие това като покана за закуска и изхвръкна от стаята. Нахлузих някакви джинси и я последвах. През прозорците на дневната струеше слънчева светлина. На дивана нямаше никого, възглавницата и завивките бяха прилежно сгънати и поставени отстрани на пода. Замириса ми на кафе, в кухнята открих почти пълна кана под кафемашината. До нея имаше бележка:
Нахраних Маги, налях си чаша кафе и отнесох бележката в дневната. Беше ми приятно да гледам наклонения й почерк, като същевременно се питах какво ли, по дяволите, е искала да ми каже. И защо не бе останала за закуска. Включих лаптопа и започнах да преглеждам имейлите си. Тъкмо се бях зачел, когато звънецът на входната врата иззвъня.
— Върнала се е да закуси — казах на Маги.
Тя размаха опашка. Отидох до вратата на апартамента и натиснах копчето на домофона. След трийсет секунди на етажната площадка се чуха стъпки. Отворих със замах вратата. Срещу мен стоеше Андрю Уолъс с две картонени чашки в ръце.
— Нося ти кафе.
— Не изглеждаш особено доволен, че ме виждаш — каза Уолъс.
— Няма проблем. Как разбра къде живея?
— Пише го на визитката ти.
— А, да.
Бяхме в кухнята. Уолъс се бе настанил на един от високите столове, с гръб към барплота.
— Снощи ти пратих имейл. Писах ти, че може да намина.
— Сигурно съм го пропуснал. Колко е часът?
— Наближава осем. Да дойда ли по-късно?
— Трябва ми малко време да се събудя. Какво става?
— Намерих малко снимки от съдебната зала. — Уолъс отвори раницата си и извади един таблет.
— От деня, в който изчезна Рей?
— Да. Малко са тези, които наистина могат да се ползват. На първите няколко Рей и съпругата му чакат заедно асансьора за надолу. После направих три на госпожа Пери, сама, докато го чакаше в подземния гараж.
Уолъс включи таблета. Аз се прозинах и отпих глътка кафе. Беше ужасно. Налях си от моето, докато наблюдавах как Уолъс отваря разни приложения.
