Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 88

— Може би — отвърна тя. — Може би някой ден.

— Тук можете да учите всичко — продължи той. — Освен медицина. Все още не обучаваме лекари.

— Нито детективи.

Той се изненада.

— Детективи ли? За това не се учи в университет.

На свой ред и тя се учуди.

— Но аз четох, че в американските университети имало курсове за частни детективи. Имам една книга от…

Той я прекъсна:

— Такава била работата! Да, в американските колежи може да се запише курс по всичко. Ако щете и по плуване. Но само в някои от тях. В добрите университети, тези от Бръшляновата лига, такива дивотии не минават. Трябва да се учат истински предмети.

— Като логика ли?

— Логика? Да. Тя се учи за диплома по философия. Разбира се, в „Дюк“ преподават логика. Или поне преподаваха, когато аз бях там.

Явно той очакваше тя да се впечатли, затова маа Рамотсве се опита да му угоди, като закачи на лицето си възхитен поглед. Този мъж, помисли си тя, има нужда постоянно да му се вдъхва увереност — това обясняваше и поведението му с момичетата.

— Но детективската работа е точно това — логика и малко психология. Ако владеете логиката, знаете как би трябвало да вървят нещата; ако владеете психологията, знаете как постъпват хората.

Той се усмихна, като скръсти ръце пред гърдите, сякаш се готвеше да изнася лекция. Същевременно очите му обходиха фигурата на маа Рамотсве, тя го усещаше. Тя също го огледа — скръстените му ръце и вратовръзката му.

— Е, маа — каза той накрая, — с удоволствие още дълго бих говорил с вас за философия. Но скоро имам събрание и ще ви помоля да ми кажете по какъв въпрос ме търсите. Да не е заради философията?

Тя се засмя.

— Не бих ви губила времето, раа. Вие сте умен човек, а аз съм най-обикновена детективка…

Вида го как се напряга. Отпусна ръце и ги сложи на облегалките на креслото.

— Вие сте детективка? — попита, вече по-хладно.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Имам съвсем малка агенция. „Дамска детективска агенция №1.“ Намира се при възвишението Кгале. Може да сте я виждали.

— Не ходя натам — отговори той. — Не съм чувал за вас.

— Не бих го и очаквала. Аз не съм известна, за разлика от вас.

Дясната му ръка докосна неспокойно възела на вратовръзката.

— Защо искате да говорите с мен? Да не би някой да ви праща?

— Не, няма такова нещо.

Тя забеляза как след този отговор той се поуспокои и надменността му се върна.

— В такъв случай какво искате? — попита той.

— Дойдох, за да поговоря с вас за нещо, което е станало преди много време. Преди десет години.

Той я гледаше втренчено. В погледа му вече се четеше подозрение и тя усети как от него се разнася несъмнената остра миризма на страх.

— Десет години са доста време. Хората забравят.

— Вярно е — призна тя. — Хората забравят, но има неща, които не се забравят лесно. Майката например не може да забрави сина си.

Докато тя говореше, поведението му пак се промени. Той стана, като се усмихваше.

— Ясно, сега разбирам. Онази американка, която не спря да задава въпроси, ви е платила отново да се ровите в миналото. Няма ли най-после да се откаже? Няма ли да разбере?